Силата да повярваме, че можем да се усъвършенстваме

Карол Дуек изследва "прогресивното мислене" - идеята че може да увеличим капацитета на мозъка си да учим и решаваме задачи. В този разговор, тя описва два начина за решаване на задача, която е малко по-трудна за решаване. Не сте достаъчно умен да я решите... или не сте я решили "засега". Чудесно въведение в тази значима област.

Силата на "засега".

Наскоро чух за едно училище в Чикаго,

където учениците трябва да преминат
определени предмети, за да завършат

и ако не преминат определен предмет,
получават оценка "Не, засега".

Според мен това е прекрасно,

защото ако получиш слаба оценка
си мислиш, че си нищо, че си за никъде.

Но, ако получиш оценка "Не, засега",

осъзнаваш, че си в процес на обучение.

Дава ти път към бъдещето.

"Не, засега" ми помогна да достигна
прозрение в ранната ми кариера,

истинска повратна точка.

Искаx да видя

как децата се справят
с предизвикателство и трудности;

дадох на десетгодишните

задачи, които бяха
малко сложни за тях.

Някои от тях реагираха
по шокиращо позитивен начин.

Казаха, "Обичам предизвикателствата!"

или, "Надявах се тези задачи
да са образователни!".

Тези деца разбраха, че
уменията им могат да бъдат развити.

Притежаваха нещо, което аз наричам
"прогресивно мислене".

Други деца, обаче, считаха случилото се
за трагично и катастрофално.

Погледнато през тяхното по-фиксирано
перспективно мислене,

интелигентноста им беше
поставена на изпитание и не се справиха.

Вместо да превъзнасят силата на "засега",

тези деца бяха пленени
от тиранията на "сега".

Но какво правят след това?

Ще ви кажа какво правят.

В едно проучване, те ни казаха,
че е по-вероятно да препишат,

отколкото да учат повече
следващият път след провал.

В друго проучване, след провал,

децата търсиха някой,
който се е справил по-зле от тях,

за да се почувстват по-добре.

И така, проучване след проучване,
тези деца избягваха трудности.

Учени измериха
мозъчната електрическа активност,

докато учениците се сблъскваха с грешка.

В ляво са резултатите на учениците
с "фиксираното" мислене.

Наблюдаваме слаба активност.

Учениците бягат от грешките.

Не се опитват да ги поправят.

В дясно са учениците
с "прогресивното мислене",

тези, които смятат,
че уменията им могат да бъдат развити.

Тези ученици възприемат на високо ниво.

Мозъкът им е запален по "засега".

Възприемат на високо ниво.

Обмислят грешките си.

Учат се от тях и ги поправят.

Как отглеждаме децата си?

За "сега" или "засега"?

Възпитаваме ли ги да са обсебени
от изкарването на отлични оценки?

Възпиваме ли ги да нямат големи мечти?

Hай-голямата им цел да бъде
отлична оценка или висок резултат на тест?

Дали няма да имат
постоянна нужда от одобрение

през целият си живот?

Може би е така, защото
различни работодатели ми казват, че

вече сме отгледали поколение

от млади работници,
които не могат да издържат и ден

без награда.

Та, какво можем да направим по въпроса?

Как да построим мостa до "засега"?

Ето нещата, които
можем да направим.

Да хвалим разумно и не
да хвалим интелигентността и талантът,

защото това не работи.

Не го правете повече.

Нека започнем да хвалим процеса
на възприятието у децата:

техните усилия, стратегии,
концентрация, постоянство

и усъвършенстване.

Taкa ще възпитаме

деца, които са корави и издръжливи.

Има и други начини да наградим "засега".

Наскоро започнахме работa със специалисти

по видео игри
от Вашингтонския университет

върху нова онлайн математическа игра
възнаграждаваща "засега".

В нея, учениците биваха възнаградени
за усилия, стратегия и прогрес.

Обикновената математическа игра

те възнаграждава
ако дадеш правилен отговор "сега";

тази игра, обаче,
възнаграждаваше процесът.

И наблюдавахме повече усилие,

повече стратегии,

повече възприятие в по-дълги периоди

и повече постоянство и устрем,
когатo се сблъскваха с трудни задачи.

Открихме, че самите думи
"засега" или "не засега"

дават на децата повече увереност,

както и път към бъдещето,
който изгражда по-силна устойчивост.

Можем и да променим начина
на мислене на учениците.

В едно проучване ги научихме,

че всеки път когато излязат
от зоната си на комфорт,

за да научат нещо ново и трудно,

невроните в мозъка им формират
нови, по-силни връзки

и с времето те могат да станат по-умни.

Погледнете резултата от това проучване,

ученици които не знаеха
за "прогресивното мисленe",

продължаваха да изкарват по-ниски оценки
по време на тази училищна промяна,

но тези които знаеха за него,
показаха рязко повишаване на оценките си.

Успяхме да докажем този вид напредък

чрез стотици хиляди деца
и по-специaлно по-слаби ученици.

Нека сега поговорим за равноправието.

В нашата страна има групи ученици,

които не се справят с учебния материaл,

например децата в бедните райони
на градовете,

или децата от индиaнските резервати.

И те са в това положение от толкова дълго,
че хората го смятат за необратимо.

Но когато учителите създадат
прогресивно мисленe насочено към "засега",

нещата се променят.

Ето само няколко примера.

За една година, предучилищен клас
в Харлем, Ню Йорк

успява да изкара 95% резултат
на Националния Тест.

Повечето от тези деца не можеха
да държат молив в началото на годината.

За една година,

учениците от 4-ти клас
от Саут Бронкс, много изостанали,

се класираха на първо място сред
четвъртите класове в щата Ню Йорк

на щатския математически тест.

За година, година и половина,

учениците от училище
в индиaнски резерват,

успяха да достигнат до първите места
в техния регион,

и този район включваше
проспериращи райони от Сиaтъл.

Така че децата на индиaнците
надминаха "децата на Майкрософт".

Това се случи защото значението

на усилие и трудност беше трансформирано.

Преди, усислието и трудността

ги караха да се чувстват глупави
и да искат да се предадат,

но сега усилието и трудността

означаваха, че невроните им образуваха

нови, по-силни връзки.

И те ставаха по-умни.

Наскоро получих писмо
от 13 годишно момче.

В него пишеше, "Скъпи професор Дуек,

разбирам, че това което пишете се базира
на научни изследвания,

и затова реших да се опитам
да го направя.

Вложих повече усилия в домашните си,

във взаимоотношенията ми
с моето семейство,

и в тези със моите съученици в училище,

и забелязах голям напредък
във всички тези области.

Сега разбирам, че съм пропилял
по-голямата част от живота си."

Нека не пропиляваме повече животи,

защото веднъж осъзнаем ли,

че възможностите са способни
на такъв растеж,

основно човешко право
на децата, на всички деца,

става да живеят на места,
които създават този растеж,

места изпълнени със "засега".

Благодаря.

(Аплодисменти)