За да възпитате смели момичета, насърчавайте приключенията

Куражливите момичета карат скейтборд, катерят дървета, проклатушкват се наоколо, падат, ожулват си коленете, стават веднага - и израстват като смели жени. Научи как да окуражиш малко продуктивно поемане на риск и да отгледаш уверени момичета с истории и съвети от пожарникарката, парапланеристка и като цело приключенка - Каролайн Поул.

Когато бях дете, бях обсебена от
Книгата за Рекорди на Гинес

и наистина много исках
да постая световен рекорд аз самата.

Но имаше само един малък проблем:

аз нямах абсолютно никакъв талант.

За това, реших да поставя
световен рекорд в нещо,

което не изисква абсолютно никакъв талант.

Реших да поставя световен рекорд

по пълзене.

(Смях)

Сега, рекордът тогава бе
12 мили и половина

и по някаква причина
това ми се струваше напълно постижимо.

(Смях)

Навих приятелката ми Ан

и заедно, решихме,
че дори не ни е нужно да тренираме.

(Смях)

И в деня на нашия опит за рекорд,

ние сложихме мебелни подложки
на късметлийските ни дънки

и потеглихме

и веднага се оказахме в беда,

защотото дънковия плат се
триеше в кожата ни

и започна да ни протрива

и не след дълго коленете ни бяха ожулени.

След часове,

започна да вали.

Тогава, Ан се отказа.

След това се стъмни.

Сега, до тук, коленете ми
кървяха през дънките ми

и аз халюционирах от студа

и от болката и монотонността.

И да ви дам представа за това какъв
панаир на страданието изживявах,

първата обиколка на пистата на стадиона
в гимназията отне 10 минути.

Последната обиколка отне почти 30.

След 12 часа пълзене,

аз спрях,

и бях изминала 8 и половина мили.

Така, че не достигнах рекорда от
12 и половина мили.

Сега, много години наред, аз смятах
тази история за жалък провал,

но днес я виждам по различен начин,

защото докато пробвах
световния рекорд,

аз вършех три неща.

Аз преминавах извън
моята комфортна зона,

призовавах моята устойчивост

и намирах увереност у себе си

и в собствените си решения.

Тогава не го знаех,

но това не са харатеристиките
на провал.

Това са характеристиките
на смелост.

Сега, през 1989, на 26 годишна възраст,

аз станах пожарникар в Сан Франсиско

и аз бях 15-тата жена
в отдел от 1500 мъже.

(Аплодисменти)

Представяте си,
когато пристигнах

имаше много съмнения дали
можем да се справим с работата.

Така, че въпреки, че бях 1м 78 см висока,
68 кг академична гребкиня,

и човек който може да издържи
12 часа изгаряща болка в коленете -

(Смях)

аз знаех, че все още трябва да докажа
моята сила и финтес.

Така един ден имаше
повикване за пожар

и разбира се,
когато нашият отряд пристигна,

бълваха черни облаци пушек
от една сграда до тясна уличка.

И аз бях с един едър мъж на име Скип,

и той държеше дюза,
а аз бях точно отзад,

и това представляваше типичен пожар.

Беше задимено, беше горещо,

и изведнъж,

имаше експлозия,

и Скип и аз бяхме отблъснати назад,

маската ми бе отметната настрани,

и имаше един такъв момент на объркване.

След което аз станах,

и слепешком напипах дюзата и

сторих това, което пожарникар
би трябвало да стори:

втурнах се напред,

пуснах водата

и се справих с пожара сама.

Избухването било причинено от
бързовар,

така, че никой не пострада
и в крайна сметка не бе

кой знае какво, но по-късно
Скип дойде при мен и ми каза:

"Добре се справи, Каролайн"

с един вид изненадан глас.

(Смях)

И аз бях объркана, защото
огънят не беше труден физически

така, че защо той ме гледа
с такова учудване?

И тогава стана ясно:

Скип, който беше, между другото,
много добър човек

и отличен пожарникар,

не само смяташе. че
жените не могат да са силни,

той смяташе, че те също
не могат да бъдат и смели.

И не беше единствен.

Приятели, познати и непознати,

мъже и жени през цялата ми кариера

ме питат отново и отново:

"Каролайн, всичкият този огън,
тази опасност,

не те ли е страх?"

Честно, никога не чух мъж да бъде попитан.

И ми стана любопитно.

Защо смелостта не бе очаквана от жените?

Сега, отговорът почна да се появява

когато една приятелка ми се оплака

как нейната по-малка дъщеря
е голяма страхливка

и аз започнах да забелязвам,

и да дъщерята бе неспокойна,

но още повече от това,
родителите бяха неспокойни.

Повечето неща които ѝ казваха
когато тя бе навън започваха с:

"Бъди предпазилва", "Внимавай", или "Не".

Е, моите приятели не бяха лоши родители.

Те просто правеха това, което
повечето родители правят,

което е да предупреждават дъшерите си
много повече отколкото синовете си.

Имаше едно изследване с участието на
пожарникарски стълб, по ирония,

в което учените забелязват, че малките
момиченца е много вероятно да бъдат

предупредени и от майките и от бащите
за рисковете на пожарникарския стълб,

и ако малките момиченца все още
искаха да играят на стълба,

бе много вероятно родител да ѝ помогне.

А малките момченца?

Те бяха окуражавани да играят на
пожарникарския стълб

въпреки всякакви притеснения,
които биха могли да имат,

и доста често родителите предлагали
инструкции как да го използват сами.

Е, какво съобщение изпраща това
и до момичета и до момчета?

Ами това, че момичетата са крехки
и имат нужда от повече помощ

и че момчетата могат и трябва да
се справят с трудни задачи сами.

Казва това, че момичетата трябва
да се страхуват,

а момчетата трябва да са куражлии.

Иронията е в това, че на
тази млада възраст,

момичетата и момчетата са всъщност
сходни физически.

Всъщност момичетата са често по-силни
до пубертета,

и по-разумни.

Въпреки това, ние възрастните
се държим

все едно момичетата са по-крехки

и с по-голяма нужда от помощ,

и не могат да се справят толкова.

Това е посланието,
което ние попиваме като деца,

и това е поуката, която напълно
се просмуква докато израстваме.

Ние жените го вярваме,
мъжете го вярват,

и познайте какво?

Когато станем родители го
предаваме на децата си,

и така продължава.

Ето сега имах отговора си.

Това е причината жените,
дори пожарникарките

бе очаквано да се страхуват.

Това е причината жените често
да се страхуват.

Сега, знам, че някои от вас няма
да ми повярват като ви кажа,

но аз не съм против страха.

Знам, че той е важна емоция,
и го има за да ни пази.

Но проблемът е, когато
страхът е основната реакция,

която ние учим и наставляваме
в момичетата

когато те се сблъскат с нещо
извън комфортната им зона.

И така аз пилотирах парапланер
много години наред -

(Аплодисменти)

и парапланера е крило
наподобявашо парашут

и лети доста добре,

но осъзнавам, че за много хора
прилича на чаршаф

с окачени нишки.

(Смях)

И аз прекарах много време на
върховете на планини,

надувайки този чаршаф,

спускайки се и политайки.

И знам какво си мислите.

Вие си казвате, Каролайн,
малко страх би бил на място тук.

И сте прави - на място е.

Уверявам ви, изпитвах страх.

Но на този планински връх,

чакайки вятъра да духне
по точния начин,

аз изпитвах толкова много
други емоции:

вълнение, самочувствие,

аз знаех, че съм добър пилот,

знаех, че условията са добри,
иначе нямаше да съм там.

Знаех, колко стрхотно ще бъде да си
хиляди фута във въздуха.

Така, че да - страхът беше там,

но аз ще го погледна добре
с остър поглед,

ще определя колко точно е уместен,

след което ще го сложа на
правилното място,

което по-често бе

след вълнението ми, очакването ми

и самочувствието ми.

Така, че аз не съм против страха.

Просто съм за смелостта.

Сега, не казвам, че вие момичета
трябва да сте пожарникарки

или, че те трябва да са
парапланеристи,

но казвам, че възпитаваме момичетата си
да бъдат плахи, дори безпомощни,

и това започва когато ги предупреждаваме
от физическия риск.

Страхът който учим и
преживяванията които изпускаме

остават с нас,
когато ставаме жени и

се впива във всички тези неща, с които
се сблъскваме и опитваме да преборим:

колебанието ни да се изказваме открито,

нашата почтителност за да бъдем харесани

и липсата ни на самоувереност в
собствените ни решения.

И така, как да станем смели?

Ами, ето я добрата новина.

Смелостта се научава,

и като всяко научаемо нещо,

просто трябва да се практикува.

Така, че първо

трябва да поемем дълбоко въздух

и да окуражим момичетата си

да карат скейтборд, да катерят дървета

и да се изклатушкат
на пожарникарския стълб.

Това направи
собствената ми майка.

Тя не знаеше тогава,

но учените имат име за това.

Те го наричат рискова игра,

и изследвания показват, че рисковата игра
е наистина много важна, за всички деца,

защото учи оценяване на опасността,

учи забавено удовлетворение,

учи устойчивост,

учи увереност.

С други думи,

когато децата излизат навън
и практикуват смелост,

те получават ценни житейски уроци.

Второ, трябва да спрем да предупреждаме
момичетата си за щяло и не щяло.

Така че обърнете внимание следващия път

като кажете:
"Внимавай, ще се нараниш,"

или:
"Не прави това, опасно е."

И запомнете, че често това,
което всъщност ѝ казвате е,

че тя не трябва да полага усилия,

че не е достатъчно добра,

че трябва да се страхува.

Трето,

ние жените също трябва да започнем
да практикуваме смелост.

Не можем да научим момичетата си
докато не научим себе си.

Така, че ето още нещо:

страхът и вълнението

се усещат много подобно --

треперещите ръце,
ускореното сърцебиене,

нервното напрежение,

и се обзалагам, че много от вас

последния път, когато сте мислили,
че сте страшно изплашени

може всъщност да сте чувствали
най-вече вълнението,

и така сте изпуснали
една възможност.

Така, че практикувайте.

И докато момичетата трябва да
излизат навън и да учат кураж

ясно ми е, че възрастни не искат да
карат ховер-борди и да катерят дървета,

така, че всички ние трябва да
се упражняваме

вкъщи, в офиса

и дори тук - събирайки смелост
да говорим

с някой, на когото наистина
се възхищаваме.

И накрая, когато момичето ви е,
да кажем,

на колело на върха на стръмен хълм,

настоявайки, че е твърде уплашена
за да се пусне,

насърчете я да има досег със
своята смелост.

В крайна сметка, може би този хълм
наистина е твърде стръмен,

но тя ще стигне до това заключение
чрез кураж, а не страх.

Защото не става дума за
стръмния склон пред нея.

Става дума за живота пред нея

и за това тя да има средствата

да се справя и преценява

всички опасности от които
ние не можем да я опазим,

всички трудности, когато нас
няма да ни има да ѝ помогнем,

всичко пред което нашите момичета тук

и навсякъде по света

ще се изправят в бъдещето си.

И между другото,

световният рекорд по пълзене днес --

(Смях)

е 35,18 мили,

и наистина бих се радвала да видя
момиче да го подобри.

(Аплодисменти)