Нека поговорим за смъртта - Стивън Кейв в TEDxBratislava

Смъртта. Това е доста тежка тема. И според Стивън Кейв, ние се страхуваме от нея толкова много, че избягваме да мислим за нея на всяка цена -- дори и когато смъртта е точно това, за което мислим, че говорим. В TEDxBratislava той описва четирите популярни повествования, които културите през историята са използвали за да отклонят мислите за смъртта, и ни дава причина да се влияем толкова от смъртта и да започнем да се фокусираме върху живота.

Добър вечер, дами и господа.

Имам въпрос:

кой тук си спомня кога
за първи път е осъзнал, че ще умре?

Аз си спомням. Бях малък и
дядо ми тъкмо беше починал.

Спомням си, няколко дена по-късно,

че лежах в леглото през нощта и се
опитвах да разбера какво точно е станало.

Какво означаваше, че той е мъртъв?

Къде беше отишъл?

Беше сякаш дупка в реалността
се беше отворила и беше го погълнала.

Но след това ми хрумна
наистина шокиращия въпрос,

ако той можеше да умре,
може ли това да се случи и на мен?

Може ли тази дупка в реалността
да се отвори и да ме погълне?

Дали ще се отвори под леглото ми
и ще ме погълне докато спя?

Ами, в един момент всички деца
осъзнават смъртта.

Може да се случи по различни начини,
разбира се, и обикновено е на етапи.

Нашата идея за смъртта се развива
с течение на годините.

Ако се насочите към тъмните ъгълчета
на вашите спомени,

може да си спомните нещо като това,
което почувствах при смъртта на дядо ми

и когато осъзнах,
че може да се случи и на мен.

Това чувство, че зад всички нас
стои бездната.

И това развитие в детството рефлектира
развитието на нашия вид.

Както има точка в развитието ви
в детството,

когато чувствата ви за "аз" и време
стават достатъчно сложни,

за да разберете, че сте смъртни.

И в един момент от
еволюцията на нашия вид,

чувствата на някои от ранните хора
за "аз" и време стават достатъчно сложни,

за да станат първите хора,
които осъзнават: "Аз ще умра".

Това е, ако искате да го наречете така,
нашето проклятие:

това е цената, която плащаме
да бъдем толкова интелигентни.

Трябва да живеем със знанието,

че най-лошото нещо, което може да се случи,
един ден ще се случи със сигурност.

Краят на всички наши проекти, надежди,
мечти, на нашия индивидуален свят.

Всички живеем в сянката на
личния ни апокалипсис.

И това е плашещо! Ужасяващо е
и затова търсим начин да го избегнем.

В моя случай,
бях на около пет години,

и това означаваше да питам майка ми.

Когато за първи път попитах,
"Какво се случва, когато умрем?",

възрастните около мен тогава ми
отговориха с типична английска комбинация

от смутеност и
полу-християнство.

И фразата, която най-често чувах
беше, че дядо сега е

"горе, гледайки ни".

И ако аз също умра,
което, разбира се, няма да се случи,

тогава и аз ще отида там горе.

Това направи смъртта да звучи
доста повече като екзистенциален асансьор.

Това не звучи много достоверно.

Гледах детски програми тогава

и това беше ерата на
изследването на космоса.

Винаги имаше ракети,
които се отправяха към небето,

към космоса, отиваха 'там горе'.

Но никой от астронавтите,
когато се връщаха,

не споменаваше
да е срещнал дядо ми.

Или други мъртви хора.
Но аз бях изплашен.

И идеята да използвам
този екзистенциален асансьор,

за да видя дядо ми звучеше по-добре,

отколкото да бъда погълнат
от бездната докато спя.

И така аз вярвах в това,
въпреки че нямаше много смисъл.

Този процес на мислене,
през който минах като дете

и след това много пъти,
дори когато бях възрастен,

е продукт на това,
което психолозите наричат 'изкривяване'.

Изкривяването е начин, по който
ние систематично приемаме нещата погрешно,

начини, по които калкулираме, преценяваме
погрешно, изкривяваме реалността

или виждаме това, което искаме да видим.

Изкривяването, за което говоря
действа по следния начин:

поставете пред някой факта,
че той ще умре

и той ще повярва на почти всяка история,
която им казва, че това не е истина

и вместо това могат да живеят вечно.

Дори и да означава да се возят
на екзистенциалния асансьор.

Можем да гледаме на това
като на най-голямото изкривяване.

То е демонстрирано в над
40 емпирични проучвания.

Тези проучвания са находчиви,
но те са прости, те работят по този начин:

вземате две групи хора, които си приличат
по всички параметри

и напомняте на едната група,
че те ще умрат, но не и на другата;

и след това сравнявате поведението им.

Наблюдавате как влияе на поведението,

когато хората започнат да осъзнават,
че са смъртни.

И всеки път получавате
един и същи резултат:

хората, които са осъзнали смъртността си

са по-склонни да вярват на истории,
които казват, че ще избегнат смъртта

и ще живеят вечно.

Ето един пример: едно скорошно проучване
взема две групи агностици,

това са хора, които не са взели решение
по отношение на религиозните си вярвания.

На едната група се възлага
да мислят какво е да си мъртъв,

а на другата -
да мислят какво е да си самотен.

След това, отново им се задава
въпросът за религиозните им вярвания:

тези, които е трябвало да мислят
какво е да си мъртъв

след това са били два пъти по-склонни
да изразят вяра в Бог и Иисус.

Два пъти по-склонни.

Въпреки че преди те са
били до една и съща степен агностици.

Но внесете страха от смъртта
и те се втурват към Иисус.

Това показва, че напомнянето на хората
за смъртта ги кара да вярват,

независимо от доказателствата.

И това действа не само за религията,
а и за всички системи от вярвания,

които обещават безсмъртие
под някаква форма,

дали ще е ставайки известен
или имайки деца, или дори национализъм,

който обещава, че можете да живеете
като част от едно по-голямо цяло.

Това е изкривяване, което е оформило
курса на човешката история.

Теорията зад това изкривяване
в повече от 400 проучвания се нарича

теория за справяне с ужаса.
Идеята е проста, само това:

ние развиваме вижданията си за света,
историите, които си разказваме

за света и нашето място в него,

за да можем да се справим с
ужаса си от смъртта.

И тези истории за безсмъртие имат
хиляди различни изрази.

Но аз вярвам, че зад привидното
разнообразие, всъщност има

само четири основни форми,
които тези истории за безсмъртие приемат.

И можем да видим, че те се повтарят
през времето.

Просто със слаби вариации, които
отразяват лексиката на времето си.

Ще ви представя накратко
тези четири форми на истории за безсмъртие

и искам да се опитам да ви дам представа
за начина, по който се преразказват

от всяка култура или поколение,

използвайки лексиката от тяхното време.

Първата история е най-проста:
искаме да избегнем смъртта.

И мечтата да направим това в това тяло,
в този свят, завинаги,

е първият и най-прост вид
история за безсмъртие.

И първоначално може да звучи невероятно,

но всъщност почти всяка култура
в човешката история

има някакъв мит или легенда
за еликсир на живота

или извор на младостта, или
нещо, което обещава

да ни запази живи завинаги.

Древен Египет има такива митове,
древен Вавилон, древна Индия,

в европейската история, намираме
трудовете на алхимици

и, разбира се,
все още вярваме в това днес.

Само че си разказваме тази история,
използвайки езика на науката.

Преди сто години, хормоните
тъкмо са открити

и хората се надяват, че хормонните лечения
ще спрат стареенето и болестите.

А сега, вместо това, възлагаме надеждите
си на стволови клетки, генно инженерство

и нанотехнологии.

Но идеята, че науката може да се пребори
със смъртта

е просто още една глава
в историята на магическия еликсир,

история, която е стара,
колкото цивилизацията.

Но да се възлага всичко на идеята
за намиране на еликсир

и да се живее вечно
е рискова стратегия.

Когато се обърнем към историята

и всички, които са търсели
еликсир в миналото,

едно нещо, което имат общо е,
че всички те са мъртви.

(Смях)

Имаме нужда от резервен план
и точно този вид план Б

е това, което предлага вторият вид
история за безсмъртие,

и това е възкресението.

При него съществува идеята, че
аз съм това тяло,

аз съм този физически организъм,

приема, че аз ще трябва да умра,

но казва, че въпреки това, аз ще се вдигна
и ще мога да живея отново.

С други думи, мога да направя това,
което Иисус е направил.

Иисус е умрял, бил е три дена в гробницата,
вдигнал се е и е бил жив отново.

Идеята, че всички можем да бъдем възкресени
и да живеем отново е ортодоксално вярване,

не само за християни,
но също така и за евреи и мюсюлмани.

Но нашето желание да повярваме на тази
история е толкова силно,

че го преоткриваме отново
за ерата на науката.

Например, с идеята за криониката.

Това е идеята, че когато умрете,
можете да накарате да ви замразят

и след това в някой момент, когато
технологията е достатъчно напреднала,

можете да бъдете размразени, излекувани
и съживени и по този начин - възкресени.

Някои хора вярват, че всемогъщ Бог
ще ги върне отново към живота,

а други хора смятат, че всемогъщ учен
ще го направи.

Но за други, цялата идея
за възкръсването,

за излизането от гроба,
е доста като лош зомби филм.

Те считат, че тялото е тленно, прекалено
ненадеждно, за да гарантира вечен живот.

И така те възлагат надеждите си на
третата, по-духовна история за безсмъртие,

идеята, че можем да оставим тялото си
и да живеем като душа.

Повечето хора на Земята
вярват, че имат душа

и идеята е централна за много религии.

Но дори и в настоящата си форма
и в традиционната си форма,

идеята за душата е много популярна,

въпреки това ние отново я
преоткриваме за дигиталната ера.

Например, в идеята,
че можете да оставите тялото си

като качите съзнанието си, вашата
същност, истинските вас, на компютър.

И така да живеете като аватар в етера.

Но, разбира се, има скептици, които казват,
че ако погледнем фактите на науката,

особено неврологията, те показват, че
съзнанието ви, същността ви, истинските вие

много зависят от
определена част от тялото ви,

мозъка.

И такива скептици намират утеха
в четвъртия вид история за безсмъртие,

това е наследството.

Идеята, че можете да живеете
чрез ехото, което оставяте в света.

Като великият гръцки войн Ахил,
който се жертва в битката за Троя,

за да може да спечели безсмъртна слава.

И преследването на славата е
по-разпространено и популярно днес

от всякога.

В нашата дигитална ера
е дори по-лесно да се постигне.

Не трябва да сте велик войн
като Ахил или могъщ крал или герой,

всичко, от което имате нужда е интернет
и смешна котка.

(Смях)

Но някои хора предпочитат да оставят
по-осезаемо, биологично наследство,

деца, например.

Или те се надяват да живеят
като част от едно по-голямо цяло

нация, или семейство, или племе,
своя генофонд.

Но и тук има скептици, които се съмняват,
че наследството наистина е безсмъртие.

Уди Алън, например, който казва,

"Не искам да продължа да живея
в сърцата на сънародниците ми,

искам да продължа да живея
в апартамента си."

(Смях)

И ако искате да продължите да живеете
в апартамента си

имате нужда от еликсир, разбира се.

Което беше нашия първи вид
история за безсмъртие.

И така, това са четирите основни вида
истории за безсмъртие

и се опитах да ви представя
как те са преразказани от всяко поколение

с малки вариации,
за да отговарят на тенденциите във времето.

И фактът, че те се появяват отново
по този начин в подобна форма,

но в такива различни системи на вярвания,
предполага, мисля,

че трябва да сме скептични

спрямо истинността на която и да е
версия на тези истории.

Фактът, че някои хора вярват,

че всемогъщ Бог
ще ги съживи и ще живеят отново,

а други вярват,
че всемогъщ учен ще направи това,

предполага, че никой не вярва
в това, базирано на фактите.

По-скоро, ние вярваме в тези истории,
защото сме склонни да вярваме в тях

и сме склонни да вярваме в тях,
защото се страхуваме от смъртта.

Въпросът е, обречени ли сме
да водим единствения живот, който имаме

по начин, който е изграден от
страх и отрицание?

Или можем да преодолеем тази склонност?

Гръцкият философ Епикур
счита, че можем.

Той смята, че страхът от смъртта
е естествен, но не е рационален.

Смъртта, той казва,
е нищо за нас,

защото ние сме тук,
а смъртта не е

и когато смъртта пристигне,
нас ни няма.

Това често е цитирано, но е трудно
да се разбере, да се субективизира,

защото точно тази идея да ни няма
е толкова трудна за представяне.

Две хиляди години по-късно,
друг философ, Лудвиг Витгенщайн,

го представя по следния начин:

смъртта не е събитие в живота,

ние не живеем,
за да изпитваме смъртта.

Той добавя, че в този смисъл
животът няма край.

Естествено е било за мен като дете да се
страхувам да бъда погълнат от бездната,

но не е било рационално,
защото да бъдеш погълнат от бездната

не е нещо, което някой от нас
някога ще изпита.

Преодоляването на тази склонност
не е лесно,

защото страхът от смъртта е
толкова дълбоко залегнал в нас.

Въпреки това, виждаме,
че този страх не е рационален

и когато го извадим наяве,

начините, по които може
да ни повлияе несъзнателно,

тогава можем поне да започнем
да се опитваме

да минимизираме влиянието,
което има върху живота ни.

Считам, че това помага да
погледнем на живота като на книга.

Както книгата е ограничена от кориците си,
от начало и край,

така и нашият живот е
ограничен от раждане и смърт.

И въпреки че книгата е
ограничена от начало и край,

тя може да обхваща далечни пейзажи,
екзотични герои, фантастични приключения.

И въпреки че книгата е
ограничена от начало и край,

героите в нея
не познават граници.

Те знаят само моментите,
които изграждат историята им,

дори и когато книгата е затворена.

И така героите от книгата не се страхуват
да достигнат последната страница.

Дългият Джон Силвър не се страхува,
че ще завършите Островът на съкровищата.

И така и трябва да бъде с нас.

Представете си книгата на вашия живот,
нейните корици,

началото и края ѝ
са вашето раждане и смърт.

Можете само да знаете моментите
в промеждутъка,

моментите, които изграждат
живота ви.

Не е логично да се страхувате от това,
което е извън тези корици,

дали е преди раждането ви
или след смъртта ви.

И не трябва да се тревожите
колко е дълга книгата

или дали е комикс или сага.

Единственото нещо, което има
значение, е историята да е добра.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)