Много дълго време имах две местерии, които висяха над мен. Не можех да ги разбера и честно казано, бях твърде уплашен да мисля за тях. Първата мистерия беше, че съм 40-годишен. През целия ми живот, година след година, се развиваха сериозна депресия и тревожност в САЩ, Великобритания и в Западния свят. Исках да разбера защо. Защо ни се случва това? Защо след всяка отминаваща година повече и повече от нас преминават все по-трудно през ежедневието? Исках да разбера това заради една по-лична мистерия. Когато бях тийнейджър, си спомням как отидох при доктора ми и обясних, че чувствам как болката извираше от мен. Не можех да го контролирам, не разбирах защо се случва, чувствах се силно засрамен от това чувство. Докторът ми разказа история, зад която осъзнавам, че стояха добри намерения, но беше доста опростена. Не напълно грешна. Докторът ми каза: "Знаем защо хората се чувстват така. Някои хора просто получават химичен дисбаланс в главите си. Ти очевидно си един от тях. Всичко, което е нужно, е да ти дадем няколко лекарства. Това ще възстанови химичния ти баланс." Започнах да приемам лекарство наречено Паксил или Сероксат - едно и също е, но с различни имена в различните страни. Почувствах се изключително добре, получих голям стимул. Но не след дълго чувството на болка започна да се завръща. Така че ми даваха все по-висока доза докато за 13 години, приемах максимално възможната доза, която беше законно позволена. През повечето от тези 13 години и почти през цялото време чувствах огромна болка. Тогава започнах да се запитвам: "Какво се случва? Правиш всичко според историята, която доминира културните разбирания. Защо тогава се чувстваш така?" За да стигна до същината на тези две мистерии за книга, която написах, се озовах на дълго пътуване по целия свят. Пропътувах 40 000 мили. Исках да разговарям с водещите експерти по света за причините за депресия и тревожност и, още по-важно, как да ги разрешим, както и с хора преживяли депресия и тревожност по най-различни начини. Научих много от удивителните хора, които опознах на това пътуване. Но мисля, че в същината на наученото е, че досега има научни доказателства за девет различни причинители на депресия и тревожност. Две от тях се крият в биологията ни. Гените ви могат да ви направят по-чувствителни към подобни проблеми, въпреки че не предопределят съдбата ви. Освен това протичат реални мозъчни промени, когато сте депресирани, които затрудняват излизането от това състояние. Но повечето фактори, доказани, че водят до депресия и тревожност, не са част от биологията ни. Те са свързани с начина ни на живот. Ако веднъж ги разберете, това отваря много различна комбинация от решения, която би трябвало да се предлага на хората заедно с опцията за приемане на химични антидепресанти. Например, ако сте самотни, има по-голяма вероятност да се депресирате. Ако нямате никакъв контрол върху работата си, а просто трябва да правите каквото ви се каже, има по-голяма вероятност да се депресирате. Ако много рядко излизате сред природата, има по-голяма вероятност да се депресирате. Едно нещо обединява много от причините за депресия и тревожност, което научих. Не всички, но много от тях. Всички тук знаете, че всеки има физически потребности, нали? Очевидно е. Трябват ви храна, вода, убежище, чист въздух. Ако ви отнема тези неща, много бързо всички ще изпаднете в беда. По същия начин всяко човешко същество има природни психологични потребности. Имате нужда да чувствате принадлежност. Да чувствате, че животът ви има значение и цел, че хората ви виждат и оценяват, че ви чака бъдеще, което има смисъл. Културата, която сме изградили, е работеща по много причини. Много фактори са по-добре от миналото. Щастив съм, че живея в настоящето. Но се справяме все по-зле в това да посрещаме тези дълбоки и основни психологични нужди. Това не е единствената причина, но мисля, че е ключът към напредването на тази криза. Намирах това много трудно за разбиране. Наистина се борех с идеята да спра да мисля за депресията си не само като проблем с мозъка ми, а като породена от много причини, голяма част от които в начина ни на живот. Всичко започна да се подрежда едва когато един ден имах интервю с психиатър от Южна Африка - Д-р Дерек Самърфийлд. Той е страхотен. Д-р Самърфийлд е бил в Камбоджа през 2001г., когато за първи път въвели химическите антидепресанти за хората в страната. Местните доктори, камбоджанците, никога не били чували за тях и се чудели какво представляват. Той им обяснил. Те му отговорили: "Нямаме нужда от тях. Вече си имаме антидепресанти." Той отвърнал: "Какво имате предвид?" Помислил, че ще заговорят за някакъв билков лек като билката на Свети Йоан, гинко билобата или нещо подобно. Вместо това му разказали история. В тяхната общност живеел фермер, който работел на оризовите полета. Един ден стъпил върху мина, останала от войната със САЩ, която му отнесла крака. Сложили му изкуствен крак и не след дълго се върнал на оризовите полета. Но очевидно е доста трудно да се работи под вода, когато имаш изкуствен крак. Предполагам, че е било доста травмиращо да се върне и работи на полето, където е бил взривен. Човекът започнал да плаче по цял ден, отказвал да става от леглото, развил всички класически симптоми на депресия. Камбоджанският доктор казал: "Тогава му дадохме антидепресанта." Д-р Самърфийлд отвърнал: "Какво сте му дали?" Обяснили му, че отишли и седнали заедно с него. Изслушали го. Осъзнали, че болката му имала смисъл, което той трудно разбирал заради депресията си, но всъщност имало логическо обяснение в живота му. Един от докторите, разговарящ с хората в общността, се досетил: "Ако купим на този човек крава, може да стане млекопроизводител, не би бил в тази трудна позиция, не би ходил да работи на оризовите полета." Така му купили крава. След няколко седмици спрял да плаче, след месец депресията му изчезнала. Хората казали на Д-р Самърфийлд: "Е, виждате ли, докторе - кравата, това беше антидепресантът. За това говорите, нали?" (Смях) (Аплодисменти) Ако сте отгледани да възприемате депресията като мен, което важи за повечето хора тук, това звучи като лоша шега, нали? "Отидох при доктора ми за антидепресант, а тя ми даде крава." Но това, което камбоджанските доктори са знаели интуитивно, основано на този единичен ненаучен анекдот, е което водещото медицинско световно тяло, Световната Здравна Организация, се опитва да ни каже с години, базирано на най-добрите научни доказателства. Ако сте депресирани, ако сте тревожни, не сте слаби или луди, не сте машина със счупени части. Вие сте човешко същество с непосрещнати потребности. Тук също толкова важно е да помислим какво камбоджанските доктори или Световната Здравна Организация не казват. Не са казали на фермера: "Ей, приятел, трябва да се стегнеш. Твоя работа е да разбереш и поправиш проблема сам." Напротив. Това, което са казали било: "Тук сме като група, за да ти помогнем, заедно да открием и решим проблема." От това се нуждае всеки депресиран човек. Това е, което всеки депресиран човек заслужава. Затова един от водещите доктори в САЩ, в официалното си съобщение за Световния Ден на Здравето, през 2017, каза, че трябва да говорим по-малко за химическия дисбаланс и повече за дисбаланса в начина ни на живот. Лекарствата наистина облекчават някои хора. Помагаха и на мен за известно време. Но точно защото проблемът е много по-дълбок от биологията, решенията също трябва да достигнат много по-надълбоко. Но когато за първи път научих това, си казах: "Добре, виждам всички научни доказателства, прочел съм много изследвания, интервюирал съм огромен брой специалисти, които ми го обясниха, - но не спирах да мисля - Как изобщо можем да постигнем това?" Нещата, които ни депресират, в повечето случаи са доста по-сложни от случилото се с фермера от Камбоджа. Откъде изобщо да започнем да разбираме? Но тогава по време на дългото пътуване за книгата ми, по целия свят, се срещах с хора, които правеха точно това. От Сидни, до Сан Франциско, до Сан Пауло. Срещах хора, които разбираха по-дълбоките причини за депресията и тревожността и ги поправяха като група. Очевидно не мога да ви кажа за всички удивителни хора, които опознах и за които писах, или за всички девет причини за депресията и тревожноста, за които научих, защото няма да ми позволят да изнеса 10-часова TED лекция - може да им се оплачете за това. Но искам да се насоча към две от причините и две от решенията, произлезли от тях, ако сте съгласни. Ето я първата. Ние сме най-самотното общество в човешката история. В скорошно изследване попитали американци: "Чувствате ли, че изобщо не сте близки с никого?" 39% от хората заявили, че това е вярно за тях. "Изобщо не са близки с никого." Според международните измервания за самота Великобритания и останалата част от Европа са точна зад САЩ, ако някой тук се възгордее. (Смях) Прекарах доста време в обсъждане на това със световния водещ експерт по самота, страхотен човек на име професор Джон Касиопо, който беше в Чикаго, и мислих много по един въпрос, който работата му ни поднася. Професор Касиопо попитал: "Защо съществуваме? Защо сме тук, защо сме живи?" Една ключова причина е тъй като предците ни от саваните в Африка били много добри в едно нещо. Не били по-големи от животните, които ловували повечето време, не били по-бързи от животните, които ловували повечето време, но били много по-добри в обединяването в групи и сътрудничеството. Това била суперсилата ни като вид - да се обединяваме заедно. Точно както пчелите еволюирали за живот в кошери, хората еволюирали за живот в племена. Но ние сме първите хора някога, които разпуснали племената си. Това ни кара да се чувстваме ужасно. Но не е задължително да бъде така. Един от героите в книгата ми, а всъщност и в живота ми, е доктор на име Сам Еверингтън. Той е общопрактикуващ в бедна част на Източен Лондон, където живях много години. Сам се чувствал наистина неудобно, тъй като имал много пациенти, които отивали при него с ужасна депресия и тревожност. Като мен, той не е против антидепресантите. Смята, че дават някакво облекчение на някои хора. Но можел да види две неща. Първо, пациентите му били депресирани или тревожни през повечето време по напълно разбиреми причини като самотата. Второ, въпреки че лекарствата облекчавали някои хора, при много други те не решавали проблема. Основният проблем. Един ден Сам решил да разработи нов подход. Жена отишла в центъра му, медицинския му център, наречена Лиза Кънингъм. По-късно се запознах с Лиза. Лиза била затворена в дома си с ужасяваща депресия и трежност седем години. Когато отишла в центъра на Сам, й казали: "Не се тревожи, ще продължим да ти даваме лекарствата, но и ще ти предпишем нещо друго. Ще ти предпишем да идваш тук в центъра два пъти седмично и да се срещаш с група от други депресирани и тревожни хора. Не, за да разговаряте колко сте нещастни, а да откриете нещо смислено, което да правите заедно, за да не сте самотни и да не чувствате, че животът няма смисъл." Първият път, когато групата се срещнала, Лиза буквално започнала да повръща от тревожност. Било силно пренатоварващо за нея. Но хората я потупали по гърба, започнали да разговарят. Казали й: "Какво можем да направим?" Това са хора от вътрешен Източен Лондон като мен. Не знаели нищо за градинарството. Веднъж казали: "Защо не научим градинарство?" Имало площ зад докторския офис, която не била поддържана. "Защо да не я превърнем в градина?" Започнали да вземат книги от библиотеката, да гледат видеа в YouTube. Започнали да обработват почвата с ръце, да учат за сезонните ритми. Има много доказателства, че излагането на природния свят е наистина силен антидепресант. Но те започнали да правят нещо много по-важно. Започнали да изграждат племе, да формират група и да се грижат един за друг. Ако някой не ходел на събиранията им, другите го търсели и питали дали бил добре. Помагали му да разбере какво го притеснявало този ден. Както Лиза ми обясни: "Както градината започна да разцъфва, така и ние започнахме да разцъфваме." Този подход се нарича социално предписание. Разпространява се из Европа. Има малко, но натрупващи се доказателства, че това води до реален и значим спад на депресията и тревожността. Спомням си как един ден стоях в градината, която Лиза и някога депресираните й приятели изградили, една наистина красива градина, и ми се появи тази мисъл, вдъхновена от професор Хю Макай от Австралия. Мислех си, че често, когато хората се чувстват зле в тази култура, това, което им казваме - сигурен съм, че всеки го е казвал, аз също - казваме: "Просто трябва да бъдеш ти, да бъдеш себе си." Осъзнах, че всъщност трябва да казваме на хората "Не бъди ти. Не бъди себе си. Бъди нас, ние. Бъди част от групата." (Аплодисменти) Решението на тези проблеми не лежи в използването на все повече ваши ресурси като отделен индивид. Всъщност сме в тази криза частично поради това. Лежи в свързването с нещо по-голямо от вас, което се отнася и до една от другите причини на депресия и тревожност, която исках да ви спомена. Всеки знае, че вредната храна ни е превзела и ни прави физически болни. Изобщо не го казвам снизходително. Буквално дойдох тук от McDonald`s. Видях как всички ядете здравословната закуска на TED и реших, че не е за мен. Но точно както вредната храна ни е завзела и ни прави физически болни, вредните ценности са превзели умовете ни и ни правят ментално болни. От хиляди години философите казват, че, ако мислите, че животът е заради парите, статутът и показността, ще се чувствате ужасно. Това не е точен цитат на Шопенхауер, но това е същността на изказването му. Странно, но почти никой не го е изследвал, докато наистина необикновен човек, с когото се запознах, професор Тим Касър, който работи в Колежа Нокс в Илинойс, започнал да го изследва преди около 30 години. Откритията му показват няколко наистина важни неща. Първо, колкото повече вярвате, че можете да купите и покажете излизането от тъгата ви, за да започнете добър живот, толкова по-вероятно ще станете депресирани и тревожни. И, второ, като общество сме станали все по-ръководени от тези вярвания. През целия ми живот, минал под тежестта на рекламирането, Инстаграм и всичко подобно. Мислейки за това, осъзнах, че всички са ни хранили от раждането ни с нещо като KFC за душата. Тренирали са ни да търсим щастие на грешните места и точно както вредната храна не посреща хранителните ни нужди, а всъщност ни кара да се чувстваме зле, така и вредните ценности не посрещат психологичните ви потребности и ви отдалечават от един добър живот. Но, когато за първи път срещнах професор Касър и научих всичко това, почувствах странна комбинация от емоции. От една страна, това ми се стори доста предизвикателно. Осъзнах колко често в живота ми, когато съм бил зле, съм опитвал да се подобря чрез някаква показност, голямо повърхностно решение. Мога да разбера защо това не е проработвало за мен. Също се замислих, че това е някак очевидно. Не е ли дори банално? Ако ви кажа, че никой няма да лежи на смъртното си легло и да мисли за всичките си купени обувки и споделени постове, а ще мислите за моменти на любов, смисъл и свързаност в живота ви. Мисля, че това изглежда почти като клише. Но продължих да разговарям с професор Касър и казах: "Защо чувствам тази странна двойственост?" Той отвърна: "До известна степен всички знаем тези неща. Но в тази култура, не живеем според тях." Знаем ги толкова добре, че са се превърнали в клишета, но не живеем според тях. Продължих да питам защо, защо бихме знаели нещо толкова мъдро, но не бихме живяли според него? След известно време професор Касър ми отговори: "Защото живеем в машина, създадена да ни накара да пренебрегваме важното в живота." Наистина трябваше да се замисля за това. "Защото живеем в машина, създадена да ни накара да пренебрегваме важното в живота." Професор Касър искаше да разбере дали можем да разрушим тази машина. Провел е множество изследвания за това. Ще ви спомена един пример. Наистина ви подканвам да го опитате с приятелите и семействата си. С човек на име Нейтън Дънгън намерил група тийнейджъри и възрастни, които се събирали за серия от сесии за определен период. Част от целта на групата била хората да помислят за момент в живота си, когато наистина са открили смисъл и цел. За различните хора това били различни неща. За някои това било свиренето на музика, писането, помагането. Сигурен съм, че всеки тук може да си представи нещо, нали? Друга цел на групата била да накара хората да се зачудят как могат да отдадат повече от живота си за преследвани на тези моменти на смисъл и цел и по-малко за, не знам, купуване на ненужни глупости, постване в социалните мрежи и опити хората да го харесат. "О, Боже, така завиждам!" Открили, че самото провеждане на тези срещи, неща като анонимни алкохолици за консуматори, та събирането на хората на такива срещи, изказването на тези ценности и решителността да ги променят у себе си довело до значителна промяна в човешките им ценности. Отдалечило ги от този ураган на депресиращи съобщения, трениращи ни да търсим щастие на грешните места, и ги приближило към по-смислени и благодатни ценности, които ни извеждат от депресия. Но след всички решения, които видях и за които писах, много от които не мога да спомена тук, не спрях да мисля защо ми отне толкова време да стигна до тези прозрения? Защото, когато ги обяснявате на хората, някои са по-сложни, но не всички, когато ги обяснявате, това не е ракетна наука, нали? До някаква степен всички знаем тези неща. Защо ни е токлкова трудно да ги разберем? Мисля, че причините са много. Но мисля, че една причина е, че се налага да променим разбирането си за същността на депресията и тревожността. Има реални биологични приноси за депресията и тревожността. Но, ако позволим на биологията да представя цялата картина, както дълго време направих аз, а както смятам, че културата ни е правила през по-голямата част от живота ми, недиректно завяваме на хората, без да е нечие намерение, но все пак недиректно казваме на хората: "Болката ти не значи нищо. Това е просто неизправност. Като бъг в компютърна програма. Като проблем в електрическата мрежа в главата ти." Но бях готов да започна промяна в живота си едва когато осъзнах, че депресията не е неизправност. Тя е сигнал. Депресията ви е сигнал. Казва ви нещо. (Аплодисменти) Чувстваме се така с причини, трудно видими, когато сме в депресия - разбирам го доста добре от личен опит. Но с правилната помощ, можем да разберем проблемите и да ги оправим заедно. Но, за да направим това, най-първата стъпка е да спрем да обиждаме тези сигнали като ги наричаме знаци на слабост, лудост или чисто биологични, с изключение на малък брой хора. Трябва да започнем да се вслушваме в тези сигнали, защото ни казват нещо, което наистина имаме нужда да чуем. Само когато истински се вслушаме в тези сигнали и ги почетем и уважим, тогава ще започнем да виждаме освобождаващите, благодатни, по-дълбоки решения. Кравите, които чакат навсякъде около нас. Благодаря ви. (Аплодисменти)