Тази вечер ще говоря

за това да излезеш от килера.

И не в традиционния смисъл на израза,

не само от "гей" килера.

Мисля, че ние всички имаме килери,

вашият може да е да кажете за пръв път

на някого, че го обичате.

Или да кажете на някого, че сте бременна.

Или да кажете на някого, че имате рак.

Или всеки друг труден разговор,

който трябва да осъществите през живота си.

Това, което представлява килерът, е един труден разговор.

И въпреки че темите могат да се различават много,

усещането, да си във и излизането от килера,

е универсално.

То е плашещо и го мразим,

но трябва да бъде направено.

Преди няколко години работех в кафето "Саутсиде Уолнът",

(Смях)

местно заведение в града

и докато бях там

преминавах през фази на наситена лесбийска войнственост.

(Смях)

Не си бръснех подмишниците,

цитирах Ани ДиФранко като божии слова

и в зависимост от провисналостта на карго шортите ми,

и колко скоро съм си обръснала главата,

въпросът често ми беше задаван,

обикновенно от малко дете:

"Аммм, ти момче или момиче си?"

И това предизвикваше неудобно мълчание на масата,

аз стисках зъби малко по-силно,

държах каната с кафето с малко повече мъст,

бащата неудобно изшумоляваше с вестника си,

а майката хвърляше вледеняващ поглед на детето си.

Но аз не казвах нищо

и кипях отвътре.

И се стигна до там, че всеки път,

когато се приближавах до маса с дете,

някъде между 3 и 10 годишно,

бях готова да се боря.

(Смях)

И това е ужасно усещане.

За това обещах на себе си, че следващият път

ще кажа нещо.

Щях да проведа онзи труден разговор.

И така след няколко седмици, се случи отново:

"Ти момче или момиче си?"

Познатото мълчание.

Но този път, аз бях подготвена.

И щях да мина през всички женски науки на тази маса.

(смях)

Бях подготвила цитати на Бети Фрайден,

цитати на Глория Щайнем,

дори бях подготвила една част от "Монолозите на вагината",

поех си дълбоко дъх и погледнах надолу,

и от там в мен се беше втренчило

4-годишно момиченце с розова рокличка.

Никакво предизвикателство за един феминистки дуел,

просто дете с въпрос:

"Ти момче или момиче си?"

За това отново си поех дълбоко дъх,

приклекнах до нея и казах:

"Хей, знам че е малко объркващо,

косата ми е къса като на момче

и нося момчешки дрехи,

но съм момиче

и нали знаеш как понякога ти харесва да носиш розова рокличка,

а понякога ти харесва да носиш удобната си пижамка,

е, аз съм харесвам повече удобната ми пижамка."

(Смях)

И това дете ме погледна право в очите

и без колебание каза:

"Моята любима пижама е лилава

с рибки, може ли да получа палачинка, моля?"

(Смях)

Това беше, простичко:

"О, добре, ти си момиче. Какво стана с палачинката?"

(Смях)

Това беше най-лесният труден разговор, който някога съм водила.

И защо?

Защото момичето с палачинката и аз,

и двете бяхме прями една с друга.

Както много от нас,

съм живяла в няколко килера през живота си,

и да, много често, стените ми бяха ускрасени с дъги.

Но вътре в тъмното

не можете да определиш цвета на стените.

Само знаете какво е усещането

да живеете в килер.

В действителност, моят килер не е по различен от Вашия

или Вашия,

или Вашия.

Разбира се, мога да ви дам 100 причини

защо да изляза от моя килер

бе по-трудно от излизането от Вашия,

но там е въпросът,

трудено не е относително,

трудното си е трудно.

Кой може да ми каже,

че да обясниш на някого,

че току-що си обявил банкрут

е по-трудно от това да кажеш на някого,

че си му изневерил.

Кой може да ми каже,

че неговата история

е по трудна от това да кажеш на 5-годишното

си дете, че се развяждаш.

Няма нещо като "по-трудно",

има само "трудно."

Трябва да спрем да сравняваме нашето "трудно"

с "трудното" на всички останали,

за да се почувстваме по-добре или по-зле за нашия собствен килер

и да проявим съчувствие към факта,

че за всичко ни е "трудно."

В даден момент от живота ни

всеки от нас живее в килер

и може и да се чувства в безопасност.

Или поне в по-голяма безопасност от това,

което е от другата страна на вратата.

Но аз съм тук, за да ви кажа,

без значение от какво са направени стените,

килерът не е място в което някой да живее.

(Овации)
(Аплодисменти)

Благодаря.

Защо излизането от който и да е килер,

защо воденето на онзи разговор

е толкова трудно?

Защото са стресиращи.

Изключително много се притесняваме за реакцията

на другия човек и това е разбраемо.

Дали ще са ядосани?

Тъжни?

Разочаровани?

Дали ще загубим приятел?

Родител?

Любовник?

Тези разговори предизвикват стрес.

Нека наблегнем на стреса за малко.

Стресът е нормална реакция на тялото.

Когато се сблъскаме с предполагаема заплаха

--ключова дума "предполагаема"-

хипоталамусът ви удря алармата

и адреналин и кортизол

започват да циркулират из вените ви.

Това е познато като

"Бий се или Бягай".

Понякога се разръмжаваш,

понякога бягаш.

И това е напълно нормална реакция.

И идва от времена,

когато заплахата е била да те подгони космест мамут.

Проблемът е,

че вашият хипоталамус няма представа

дали сте гонени от космест мамут,

или компютърът Ви се е развалил току-що,

или свекърите току-що са се показали на вратата,

или ще скачате от самолет,

или, че трябва да кажете на някого, когото обичате,

че имате мозъчен тумор.

Разликата е,

че косметият мамут Ви гони, за колко,

може би, 10 минути.

Неводенето на онези трудни разговори -

това може да продължи години

и тялото ви не може да се справи с това.

Хроничното излагане на адреналин и кортизол

поврежда почти всяка системаа в тялото ви,

и може да доведе до безпокойство,

депресия, сърдечни болести,

назовавайки само няколко.

Когато не водите трудни разговори,

когато държите истината за себе си в тайна,

на практика държите граната.

Така че, представете си се

преди 20 години.

Аз,

аз имах конска опашка,

рокля без презрамки,

и обучки на висок ток.

Не бях войнствената лесбийка,

готова да се бори с всяко 4-годишно, което влезеше в кафенето.

(Смях)

Бях замръзнала от страх,

свита в един ъгъл

на мрачния ми килер,

стискайки моята гей граната.

И помръдвайки един мускул

е най-страшното нещо,

което съм правила.

Семейството ми,

приятелите ми,

напълно непознати,

бях прекарала целия си живот

стараейки се да не разочаровам тези хора.

И сега, обръщах света наопаки.

Нарочно.

Горях страниците на сценария,

който всички ние следваме толкова дълго време,

но ако не хвърлите гранатата,

тя ще ви убие.

Един от най паметните ми хвърляния на гранатата,

беше на сватбата на сестра ми.

(смях)

Беше първият път, в който повечето от присъстващите

знаеха, че съм гей.

И за това, изпълнявайки задълженията си на главна шаферка,

в черната си рокля и токчета,

минавах покрай масите

и най-накрая стигнах до масата на приятелите на родителите ми,

хора, които ме познаваха от години.

И след кратък разговор,

една от жените се провикна към мен:

"Обичам Нейтан Лейн!"

И битката на гей относителността

започна.

"Аш, била ли си някога в Кастро?"

" Ами, да, всъщност имаме приятели в Сан Франциско."

"Ние никога не сме ходили там,

но сме чували, че е 'приказен'!!"

" Аш, нали знаеш фризьора ми Антонио,

много е добър и никога не е говорил за приятелка."

"Аш, кое ти е любимото предаване?

Нашето любимо предаване:
любимо, "Уил и Грейс",

знаеш ли кого обожаваме? Джак.

Джак ни е любимец."

И тогава една жена,

се затрудни,

но искайки толкова отчаяно да покаже подкрепата си,

да ми покаже, че е на моя страна,

накрая изтърси:

" Ами, понякога съпругът ми носи розови ризи."

(Смях)

И аз имах избор в този момент,

както всички хвърлящи гранати.

Можех да се върна при приятелката ми,

и моята обичаща-гейове маса

и да се подиграя на репликите им.

Да осъдим тяхното тесногръдие

и тяхната неспособност да преминат през

политичеки-коректните гей обръчи,

които бях донесла със себе си

или

можех да им съчувствам

и да осъзная, че това може би е

едно от най-трудните неща, които те са правили.

Започвайки от там

и осъществявайки този разговор

беше тяхното излизане от техните килери.

Разбира се, би било лесно

да им посоча къде грешаха.

Много по-трудно е

да ги срещнеш там където са те

и да признаеп факта, че

те се опитваха

и какво друго би могъл да поискаш от някого,

ако не да опита.

Ако ще сте себе си с някого,

трябва да сте готови,

че и те ще са себе си.

Така, че трудните разговори все още не са ми силна страна.

Питайте всеки, с когото съм излизала на среща.

Но ставам по-добра.

И следвам нещо, което аз наричам

"Трите принципа на момичето с палачинката."

Сега, моля,

погледнете това през гей-оцветени лещи,

но знайте,

че това, кеото коства да се излезе, от който и да е килер,

по начало е едно и също.

Номер едно:

Бъдете автентични,

свалете щита, бъдете себе си.

Онова дете в кафенето

нямаше никакъв щит,

но аз бях готова за битка.

Глупав хипоталамус.

Ако искате някой да бъде естествен с вас,

те трябва да знаят, че вие също кървите.

Номер две:

Бъдете директни.

Казавате, отлепи лепенката рязко.

Ако знаете, че сте гей,

просто го кажете.

Ако кажете на родителите си, че може и да сте гей,

те ще се надяват, че това може и да се промени.

Не им давайте

това усещане за фалшива надежда.

(Смях)

И номер три,

най-важното:

(смях)

Не се извинявайте.

Казвате истината.

Никога не се извинявайте за това.

Някои хора могат да бъдат наранени по пътя.

За това разбира се.

Извинете се за това, което сте направили.

Но никога не се извинявайте за това, което сте.

И да, някои хора може да са разочаровани.

Но това е техен проблем.

Не ваш.

Това са техни очаквания за това кой сте вие,

не ваши.

Това е тяхната история.

Не вашата.

Единствената история, която е от значение

е тази, която вие искате да напишете.

Затова следващият път, когато вие се окажете

в непрогледен килер,

стискайки своята граната,

знайте, че ние всички сме били на същото място.

И може да се чувствате много самотни,

но не сте.

Знаем, че е трудно,

но имаме нужда от вас тук, навън,

без значени от какво са направени стените ви.

Защото ви гарантирам,

има други, които гледат през ключалката

на техния килер,

търсейки следващата смела душа,

да отвори широко врата,

така че БЪДЕТЕ този човек,

и покажете на света, че сме по-големи от килерите си,

и че килерът не е място,

в което някой наистина може да живее.

Благодаря ти, Боулдър, приятна вечер.

(Овации)
(Аплодисменти)