През лятото на 2017

една жена бе убита
от своя партньор в София.

Жената, нека я наречем "Ви",

бе бита повече от 50 минути,

преди да умре.

На следващата сутрин,

съседите й казали на медиите,
че са чули виковете й,

но не са се намесили.

Както виждате в България
и в много други общества,

домашното насилие се приема
за частен въпрос.

Съседите обаче реагират бързо
към всеки друг вид шум.

Искахме да покажем и да повлияем
върху абсурдността на това.

И така замислихме експеримент.

Наехме апартамента, 
точно под "Ви" за една нощ.

И в 22.00 часа,

Максим, музикантът в групата ни,

седна на барабаните, 
които бяхме сложили в хола

и започна да свири.

Десет секунди.

Тридесет секунди.

Петдесет секунди.

Минута.

В коридора се появи светлина.

Една минута и 20 секунди.

Пред вратата седеше мъж,
чудейки се дали да натисне звънеца.

Една минута и 52 секунди.

На вратата се звънна,

звън, който можеше да спаси живот.

"Бийт" (Beat) е проектът ни,
който изследва злокобното мълчание

обгръщащо домашното насилие.

Записахме експеримента
и видеото достигна до много хора.

Кампанията ни подсили 
гласовете на оцелелите,

които споделиха
подобни истории онлайн.

Дава на съседите 
конкретни съвети

и много от тях решиха
да предприемат действия.

В страна, в която почти всяка седмица

земята тихо приютява
тялото на жена,

убита от партньора си или от роднина,

ние бяхме шумни

и бяхме чути.

Аз съм активист,
със страст към иновациите

в областта на човешките права.

Ръководя глобална организация
за социално обвързани креативни решения.

В работата си мисля как да накарам
хората да ги е грижа и да действат.

Тук съм, за да ви кажа, че креативните
действия могат да спасят света.

Креативните действия и играта.

Знам, че е странно да се говори за игра
и човешки права в едно изречение,

но ето защо е важно.

Все повече и повече се страхуваме,
че не можем да победим това.

Кампаниите стават скучни,

посланията се губят,

хората се отказват.

Изследванията, включително и едно 
скорошно на Колумбийския университет,

показват, че бърнаутът и депресията
зачестяват сред активистите.

Преди години го изпитах.

В свят с безкрайни възможности,

чувствах, че съм 
на последната си спирка.

И така какво преборва страха, 
отегчението или мрака?

Играта.

Към този момент психиатърът
и изследовател на играта д-р Стюарт Браун

казва, че нищо не просветлява мозъка 
като играта

и че противоположното на играта
не е работата,

а депресията.

И така, за да изляза 
от собствения си бърнаут,

реших да превърна моя активизъм
в това, което днес наричам "плей-тивизъм".

(Смях)

Когато играем, 
другите искат да се присъединят.

Днес моята площадка за игра
е пълна с артисти,

технологични специалисти и учени.

Ние обединяваме дисциплините 
в радикално сътрудничество.

Заедно търсим нови начини 
да вдъхнем сила на активизма.

Резултатите ни не са за игра,

но процесът ни е.

За нас играта е акт на съпротива.

Например "Бийт", 
проектът, за който говорих по-рано,

е разработен от барабанист и
софтуерен инженер,

които се запознаха два
дни преди да представят идеята.

"Бийт" е първият победител
в нашите лаборатории,

където артисти и технологични експерти, 
работят върху човешките права.

Сред другите победители 
са поп-ъп пекарна,

която образова за фалшивите новини
чрез красиви, но ужасни на вкус кексчета-

(Смях)

или бордова игра, която
ви поставя на мястото на диктатор,

за да разберете инструментите 
и тактиките за потисничеството.

На първата лаборатория
просто тествахме идеята,

да видим слабите места
и дали можем да я подобрим.

Днес сме толкова влюбени във форма́та,
че го качихме онлайн

всеки да може да го използва.

Не искам да преувеличавам стойността 
на експериментирането в активизма.

Но можем само да спечелим,
ако не се страхуваме да губим.

Когато играем, ние учим.

Скорошно изследване 
на Станфордския университет

за причините на хората да им пука

потвърждава това, 
което чуваме от години:

мненията се променят
не чрез повече информация,

а чрез опит, предизвикващ съпричастност.

Учейки се от науката и изкуството,

видяхме, че можем да говорим 
за глобални конфликти чрез крушки

или за расовото неравенство в САЩ

чрез пощенски картички,

или с липсата на дори един паметник
на жена в София

като наводним града с тях

и с всички тези дейности

да предизвикаме диалог, 
разбиране и директни действия.

Понякога, когато говоря за 
поемането на рискове, опити и провали

в контекста на човешките права,

срещам вдигнати вежди.

Вдигнати вежди, които казват:
"Колко безотговорно"

или "Колко безчувствено".

Хората често бъркат играта с нехайството.

Не е.

Играта не просто ни прави по-силни
или ражда по-добри идеи.

Във времена на болезнена несправедливост,

играта ни носи лекотата, от която се 
нуждаем, за да можем да дишаме.

Когато играем, ние живеем.

Израснах във времена,

когато всички игри бяха забранени.

Животът на семейството ми беше смазан 
от комунистическа диктатура.

За леля ми, дядо ми, баща ми,

организирахме две погребения:

едно за телата им,

но години по-рано,

едно за мечтите им.

Някои от най-големите ми мечти са кошмари.

Страхувам се, че един ден
миналото ще бъде забравено

и новите дрехи ще бъдат окапани 
с кръв от минали грешки.

Страхувам се,

че един ден светлинните фарове
на нашето човечество ще се разпаднат,

разядени от киселинни вълни на омраза.

Но много повече от това,

имам надежда.

В нашите борби за справедливост и свобода,

надявам се, че ще играем

и ще видим радостта 
и красотата от това да играем заедно.

Само така ще победим.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)