Казвам се Нанфу.

В китайски „нан“ означава „мъж“.

А „фу“ означава „опора“.

Семейството ми се е надявало на момче,

което ще израсне да им бъде упора.

И когато съм се оказала момиче,

те все пак са ме нарекли Нанфу.

(Смях)

Родена съм през 1985 година,

шест години преди Китай да обяви 
политиката си за едно дете на семейство.

След моето раждане,

местните власти дошли и наредили 
майка ми да бъде стерилизирана.

Дядо ми е бил против,

защото е искал внук, 
който да носи фамилното име.

В крайна сметка позволили 
на родителите ми да имат второ дете,

но трябвало да чакат 5 години

и да платят солена глоба.

Растейки, брат ми и аз

бяхме около деца от семейства с едно дете.

Спомням си, че изпитвах срам,

защото имах по-малък брат.

Чувствах, че семейството ми е направило 
нещо нередно, за да има две деца.

По това време, не се запитвах

от къде идваха срамът и вината.

Преди година и половина 
родих първото си дете.

Беше най-хубавото нещо, 
което някога ми се е случвало.

Това, че станах майка

ми даде изцяло нова 
перспектива за детството ми

и върна спомени от живота ми в Китай.

За последните 3 десетилетия,

всеки трябваше да кандидатства 
за разрешение от правителството,

за да има дете.

И се чудих

колко трудно е било да се живее така.

По тази причина, реших 
да направя документален филм.

Една от интервюираните

беше акушерка, която беше изродила 
всички бебетата в нашето село,

включително и мен.

Тя беше на 84 г. когато я интервюирах.

Попитах я

„Помниш ли колко бебета си изродила 
през цялото това време?“

Тя нямаше точна цифра.

Каза, че е извършила

60,000 принудителни аборта и стерилизации.

Тя каза, че понякога

ембрионът е оцелявал аборта

и е трябвало да го убие след това.

Помни само как ръцете са ѝ треперели

докато го е правила.

Историята ѝ ме шокира.

Когато започнах да правя филма,

очаквах, че ще бъде обикновена 
история за пръстъпници и жертви.

Хора, които са изпълнявали политиката

и хора, които са живеели 
с последствията от нея.

Но това не беше така.

След като приключих с интервюто 
на акушерката,

забелязах кът в къщата ѝ,

който беше украсен със сложни, 
ръчно изработени знамена.

На всяко знаме имаше прикрепена 
снимка на бебе.

Тези знамена са били
изпратени от семейства,

на които тя е помогнала да 
преборят проблемите с безплодието.

Каза, че е приключила

с абортите и стерилизациите и,

че единственото което прави е 
да помага на други семейства.

Каза, че е изпълнена с вина,

затова, че е трябвало 
да изпълнява тази политика

и се надява, че помагайки 
на други да имат деца,

ще изкупи това, което 
е правила в миналото.

Стана ми ясно, че тя също 
е жертва на тази политика.

Всеки ѝ е казвал,

че прави необходимото 
за оцеляването на Китай.

И тя е правила това, което е 
преценила, като добро за страната си.

Осъзнавам колко силно послание е това.

Беше навсякъде около мен докато растях.

Беше изписано върху кибритени кутийки,

карти за игра,

учебници, плакати.

Пропагандата, която възхваляваше 
тази политиката

беше навсякъде около нас.

[Всеки, който откаже да бъде 
стерилизиран, ще бъде арестуван.]

Такива бяха заплахите срещу неподчинение.

Посланието проникна в съзнанието ни

толкова много, че израснах, 
чувствайки се винована,

за това, че имам по-малък брат.

След всеки интервюиран

виждах как техните умове и сърца 
могат да бъдат повлияни от пропагандата

и как тяхната жертвоготовност 
за общото благо

може да бъде превърната 
в нещо тъмно и трагично.

Китай не е единственото място, 
където това се случва.

Няма страна по света, където 
пропагандата да не съществува.

Дори в общества, които се предополага, 
че са по-свободни от Китай,

е още по-трудно да се 
разпознае пропагандата.

Скрита е на видно място като новините,

телевизионните реклами, 
политическите кампании

и дори нашите социални мрежи.

Работата ѝ е да промени нашето 
мислене без нашето знание.

Всяко общество е уязвимо да приеме 
пропагандата за чиста истина,

но никое общество, където 
пропагандата заменя истината,

не може да бъде истински свободно.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)