(Пее) Виждам Луната.
Луната вижда мен.

Луната вижда някого, когото аз не виждам.

Бог да благослови Луната
и Бог да благослови мен.

И Бог да благослови този някого,
когото аз не виждам.

Ако се пренеса в Рая преди теб,

ще направя процеп
и ще те издърпам през него.

И ще изпиша името ти 
върху всяка звезда

и така светът

няма да изглежда толкова далечен.

Астронавтът няма да е на работа днес.

Взел си е болничен.

Изключил е мобилния си,
лаптопа, пейджъра си, будилника.

На дивана му спи
дебела жълта котка,

дъждът барабани по прозореца,

а в кухнята - ни следа от 
аромата на кафе.

Цари всеобщ смут.

Инженерите на 15 етаж са преустановили
работата си по ускорителя на частици.

Антигравитационната стая е пропукана

и дори луничавото момче с очила,

чиято единствена работа е
да изнася отпадъците, е нервно,

изпуска торбата, изпадат
бананова кора и хартиена чаша.

Никой не забелязва.

Всички са твърде заети да изчисляват
колко изгубено време ще им коства.

Колко галактики губят с всяка секунда?

Колко време до следващата ракета?

Някъде електрон излита извън
силовото си поле.

Изригва черна дупка.

Майка приключва приготвянето на
масата за вечеря.

Започва маратон на "Закон и ред".

Астронавтът спи.

Забравил е да спре часовника си,

който тиктака като метален пулс
на китката му.

Той не го чува.

Той сънува коралови рифове и планктон.

Пръстите му намират
мачтите на корабите на калъфката му.

Обръща се на една страна,
отваря очи на мига.

Мисли си как работата на водолазите
трябва да е най-прекрасната на света.

Толкова много вода, 
през която да се гмуркаш!

(Аплодисменти)

Благодаря ви.

Когато бях малка, 
не можех да разбера схващането,

че можеш да изживееш само един живот.

И нямам предвид метафорично.

Имам предвид, че буквално мислех, 
че щях да мога да направя

всичко, което е възможно

и че щях да бъда всеки, когото е възможно.

Беше само въпрос на време.

И нямаше ограничения 
по отношение на възраст или пол,

раса или дори определен период от време.

Бях сигурна, че щях 
наистина да преживея

какво е усещането да си лидер на
движението за човешки права,

или 10 годишно момче, живеещо във ферма
по време на пясъчните бури в Щатите,

или император от 
китайската династия Тан.

Майка ми казва, 
че когато някой ме питал

каква искам да стана като порасна,
обичайният ми отговор бил:

принцеса-балерина-астронавт.

И това, което тя не разбира, е, че аз
не се опитвах да изобретя

някаква съвкупна супер професия.

Аз изреждах неща, които смятах, 
че щях да мога да бъда:

принцеса и балерина и астронавт

и съм напълно сигурна, че списъкът 
не свършваше с това.

Просто най-често ме прекъсваха.

Никога не ставаше въпрос
дали щях да мога да направя нещо,

колкото кога щях да го направя.

И бях сигурна, 
че ако щях да направя всичко,

това вероятно означаваше,
че трябваше да побързам,

защото имаше страшно много неща
за вършене.

Затова животът ми беше 
постоянно забързан.

Непрестанно се страхувах, че изоставам.

И тъй като съм израснала в Ню Йорк,
доколкото можех да преценя,

да си забързан беше доста нормално.

Но пораствайки, започнах да осъзнавам
тъжната истина,

че нямаше да изживея 
повече от един живот.

Знаех единствено какво е усещането
да бъдеш тийнейджърка

в Ню Йорк,

не тийнейджър в Нова Зеландия,

нито кралица на бала в Канзас.

Умеех да виждам 
само през моята призма.

Беше някъде по това време,
когато бях запленена от разказите,

защото разказите 
ми даваха възможност да гледам

през нечий друг поглед,
независимо за колко кратко или неточно.

И така започнах да жадувам да слушам
преживяванията на други хора,

понеже бях особено ревностна
поради факта, че имаше цели животи,

които никога нямаше да изживея

и исках да чуя за всичко онова,
което пропусках.

По логически път

достигнах до заключението, че някои хора
никога нямаше да изпитат

какво е усещането
да бъдеш тийнейджърка в Ню Йорк.

Което означаваше, че нямаше да узнаят

какво е чувството да се возиш в метрото
след първата си целувка,

или колко е тихо, когато вали сняг.

А аз исках те да знаят,
исках да им разкажа.

И това се превърна в опорната точка
на моята страст.

Запълвах времето си с разказване, 
споделяне и събиране на истории.

И не чак толкова отдавна,

осъзнах, че не винаги можеш
да пришпорваш поезията.

През април, за националния месец на
поезията, има предизвикателство,

в което много поети 
от поетическата общност участват,

нарича се предизвикателството 30/30.

Идеята е да пишеш нов стих

всеки един ден
в продължение на целия април.

И миналата година
аз го опитах за пръв път

и продуктивността, с която можех 
да създавам поезия, ме наелектризира.

Но в края на месеца 
прегледах 30 стиха, които бях написала,

и открих, че те всички се опитваха
да разкажат една и съща история,

само дето ми беше отнело 30 опита да 
разбера по кой искаше да бъде разказана.

И осъзнах, че това вероятно важи
за други истории с още по-голяма сила.

Имам истории, които от години
се опитвам да разкажа,

пренаписвам ги ли ги пренаписвам
в постоянно търсене на точните думи.

Френският поет и есеист
Пол Валери

казва, че един стих никога не е завършен,
той е само изоставен.

И това ме ужасява,

понеже внушава, че мога да редактирам
и пренаписвам до безкрай

и от мен зависи кога един стих е завършен

и кога мога да се отдръпна от него.

А това е в пълен разрез
с моята маниакална склонност

да се опитвам да намеря правилния отговор
и най-точните думи и вярната форма.

Аз си служа с поезията в живота си

като с уред, който ме направлява
и води през нещата.

Но това, че съм завършила стих,
не означава, че съм разгадала

нещото, което ме е озадачавало.

Обичам да се връщам към стари стихове,

понеже ми показват точно къде
съм се намирала в онзи момент

и какво съм се опитвала да направлявам

и до кои думи съм се допитвала за помощ.

Имам една история,

в която се препъвам
от дълги години

и не съм сигурна дали съм открила
най-добрата форма

или това не е поредният опит

и дали след време няма да се опитам да я
пренапиша в търсене на по-добър изказ.

Но знам, че след време, 
когато погледна назад,

ще знам, че в този момент
съм се намирала точно тук

и ето това съм се опитвала да направлявам,

с тези думи, тук, в тази стая, с вас.

Така че...

усмихнете се.

Не винаги се правело така.

В миналото трябвало да 
запряташ ръкави.

В тъмното, най-често,
изпускането на нещо било даденост.

Ако би искал повече контраст,
повече наситеност,

по-тъмно тъмно и
по-светло светло,

наричали го продължително проявяване.

Това значело по-дълго вдишване 
на химикали, по-дълго запретнати ръкави.

Не винаги било лесно.

Дядо Стюарт бил военноморски фотограф.

Млад, с румени бузи,
със запретнати ръкави,

юмруци с пръсти като дебели рула монети,

изглеждал като превъплъщение на 
Попай Моряка.

Накривена усмивка,
гръден кош като обрасъл с трева,

на повиквателната за Втората световна
се появил подсмихващ се и с хоби.

Когато го попитали 
дали разбира от фотография,

излъгал, 
научил се да разчита Европа като карта,

наопаки, 
от височината на изтребител,

щракането на апарата,
премигването на клепачите,

най-тъмното тъмно и
най-светлото светло.

Изучил войната така, както
можел да разчита пътя до дома.

Когато другите мъже се завръщали,
те оставяли оръжията си,

но той взел обективите и
апаратите със себе си у дома.

Отворил магазин, превърнал го
в семеен бизнес.

Баща ми се родил в този свят
на черно и бяло.

Ръцете му на баскетболист изучили
всяко прещракване и приплъзване,

всяка смяна
на обектив в кадър, на лента в камера,

химикали в пластмасови съдове.

Баща му бил на ти с инструментите,
но не и с изкуството.

Познавал тъмнините,
но не и светлините.

Баща ми изучил магията, прекарвал 
времето си в следване на светлината.

Веднъж пропътувал страната
по следите на горски пожар,

преследвал го с апарата си цяла седмица.

"Следвай светлината", казвал.

"Следвай светлината."

Някои от важните за мен неща
разпознавам едва чрез снимки.

Тавана на улица Устър,
с проскърцващите коридори,

високите 12 фута тавани,
белите стени и студените подове.

Това е бил домът на майка ми
преди да бъде майка.

Преди да бъде съпруга,
тя беше артист.

И единствените две стаи в къщата

със стени, достигащи до самия таван,

отварящи се и затварящи се врати,

били банята и тъмната стаичка.

Тъмната стаичка тя построила сама,

със специално изработени мивки 
от неръждаема стомана, 8 на 10,

които се вдигали и спускали 
чрез огромна манивела,

място със светлини с цветови баланс,

стъклена стена за гледане на негативите,

въже за съхнене, придвижващо се
от и към стената.

Майка ми си построила тъмна стаичка.

Превърнала я в свой дом.

Влюбила се в мъж с ръце на баскетболист,

в начина, по който гледал светлината.

Оженили се. Родили си дете.

Пренесли се в къща в близост до парк.

Но запазили тавана на улица Устър

за рождени дни и лов на съкровища.

Бебето наклонило везните на сивотата,

изпълнило албумите на родителите си
с червени балони и жълти глазури.

Бебето се превърнало в момиче
без лунички,

с накривена усмивка,

което не проумявало как така приятелите ѝ
нямали тъмни стаички в домовете си,

което не виждало родителите си
да се целуват,

което не ги виждало да се държат
за ръце.

Но един ден
още едно бебе се появило.

То било с идеално права коса
и бузи като дъвка.

Нарекли го сладък картоф.

Когато се смеел, се смеел така силно,

че плашел гълъбите по аварийните изходи.

И така, четиримата живеели
в онази къща в близост до парка.

Момичето без лунички,
момчето сладък картоф,

бащата баскетболист
и майката от стаичката

и те палели своите свещи
и казвали молитвите си

и ъгълчетата на снимките се огъвали.

Един ден едни кули се срутили.

И къщата в близост до парка се превърнала
в къща под пепел, затова те събрали

всичко в раници, превозили го на колелета
до тъмни стаички.

Но таванът на улица Устър
бил построен за артист,

не за семейство гълъби

и стени, които не достигат тавана,
не удържат крясъци

и ето че мъжът с ръце на баскетболист
изоставил снаряженията си.

Той не можел да се сражава с тази война
и никоя карта не сочела дома.

Ръцете му вече не пасвали на апарата му,

не пасвали на съпругата му,

не пасвали вече на тялото му.

Момчето сладък картоф
натъпквало юмруци в устата си,

докато нямало вече какво да каже.

Затова момичето без лунички
тръгнало да търси съкровища само.

И така на улица Устър, в сградата
с проскърцващи коридори

и гълъбарници с тавани
високи 12 фута

и тъмна стаичка с пре много мивки,

под светлините с цветови баланс
тя открила бележка,

прикачена на стената с габърче,
останка от преди времето на кулите,

от преди времето на бебетата.

Тя гласяла: "Едно момче със сигурност 
обича момичето от тъмната стаичка."

Измина година преди баща ми
отново да посегне към фотоапарата.

При първото си излизане следваше
Коледните лампички,

които пунктираха пътя си
по дърветата в Ню Йорк,

дребнички точки светлина, 
премигващи от най-тъмните тъмнини.

Година по-късно той пропътува през
страната по дирите на горски пожар,

в продължение на седмица го дебнеше
с фотоапарата си,

той бушуваше по Западното крайбрежие,

поглъщайки наведнъж
камиони с по 18 гуми.

На другия край на страната

аз влязох в час и написах стих
по белите полета на тетрадката си.

И двамата бяхме изучили
изкуството на улавянето.

Може би се учим на изкуството на
прегръщането.

Може би се учим на изкуството на
освобождаването.

(Аплодисменти)