Преди време опитах един експеримент.

За една цяла година трябваше да казвам
"Да" на всичко, което ме плашеше.

Каквото и да ме обезпокояваше,
да ме изкарваше от зоната на комфорт,

принуждавах се да кажа "Да" на него.

Исках ли да говоря пред публика?

Не, но "Да".

Исках ли да ме излъчват на живо?

Не, но "Да".

Исках ли да опитам като актриса?

Не, не, не, но "Да, да, да".

И нещо откачено се случи:

самият акт на вършене
на онова, което ме плаши,

премахна страха,

направи го не така страшно.

Страхът ми от излизане пред публика,
тревогата от общуване, пуф, изчезнаха.

Удивителна е - силата на една дума.

"Да" промени живота ми.

"Да" промени самата мен.

Но има едно конкретно "да",

което повлия живота ми най-дълбоко,

както никога не си бях представяла,

и започна с въпрос,
който детето ми отправи към мен.

Имам три страхотни дъщери -
Харпър, Бекет и Емерсън -

а Емерсън е малко дете, което неясно защо
се обръща към всички с "миличък",

сякаш е някоя южняшка сервитьорка.

(Смях)

"Миличка, ще имам нужда
от малко мляко в чашката ми."

(Смях)

Една вечер южняшката сервитьорка
поиска да си поиграем,

точно когато излизах навън
за събитие, и аз казах "Да".

И това "да" беше началото на един
нов начин на живот за моето семейство.

Дадох си обет, че оттук насетне

всеки път, щом някое
от децата ми поиска да играем,

без значение какво правя или къде отивам,

ще казвам "Да", абсолютно всеки път.

Почти всеки, не съм перфектна,
но се старая усърдно да го спазвам.

И това прояви вълшебно
въздействие върху мен,

върху децата ми, върху семейството ни.

Но имаше и един смайващ страничен ефект,

който всъщност не проумявах
до съвсем наскоро:

разбрах, че отговорът "Да", който давах
на децата ми при молба да поиграем,

най-вероятно е спасил кариерата ми.

Вижте, имам това, което повечето хора
биха нарекли "мечтана работа".

Аз съм писател. Аз фантазирам.
Работата ми е да си измислям неща.

Мечтана работа.

Не.

Аз съм титан.

Мечтана работа.

Аз създавам телевизия.
Аз продуцирам телевизия.

Аз правя телевизия,
много, много телевизия.

По един или друг начин през този ТВ сезон

аз съм отговорна за пускането
на около 70 часа програми по света.

Четири ТВ програми, 70 часа телевизия -

(Ръкопляскане)

Три предавания в паралелна
продукция, понякога четири.

Всяко предаване създава стотици
работни места, несъществували преди.

Бюджетът за един епизод,
излъчен по телевизионна мрежа,

може да бъде от 3 до 6 милиона долара.

Нека да кажем 5.

Нов епизод излиза всеки девет дни,
умножено по 4 предавания,

така че всеки девет дни това
е телевизия за 20 милиона долара,

4 ТВ програми, 70 часа телевизия,

3 предавания в продукция
едновременно, понякога 4,

16 епизода текат по всяко време,

24 епизода от "Анатомията на Грей",
21 епизода - "Скандал",

15 епизода -
"Как да ни се размине с убийство",

10 епизода от "Уловката",
това са 70 часа ТВ,

това прави 350 милиона долара на сезон.

В Америка моите ТВ сериали

се излъчват последователно
в четвъртък вечер.

По света сериалите ми се излъчват
в 256 територии на 67 езика

пред аудитория от 30 милиона души.

Мозъкът ми е глобален,

а понеже 45 от тези 70 са часове
телевизия, които лично съм създала,

а не просто продуцирала,
като капак на всичко

се налага да намеря време,
време за истинско уединение и творчество,

в което да събирам
феновете си около лагерния огън

и да им разказвам моите истории.

4 ТВ предавания, 70 часа телевизия,

три сериала в продукция едновременно,

понякога четири, 350 милиона долара,
лагерни огньове горят навсякъде по света.

Знаете ли кой прави същото?

Никой, така че както казах, аз съм титан.

Мечтана работа.

(Ръкопляскане)

Момент, не ви казвам това,
за да ви впечатля.

Казвам ви го, защото знам какво мислите,
когато чуете думата "писател".

Казвам ви го, за да може всички вие,
които работите толкова усърдно,

дали ръководите компания,
държава или учебна зала,

или магазин, или дом,

да ме вземете на сериозно,
когато ви говоря за работа,

да разберете, че не стоя пред компютъра,
фантазирайки си по цял ден,

да ме чуете, когато казвам,

че разбирам, че мечтаната работа
не е изпълнена с мечтаене.

Всичко е само работа, всичко е реалност,
всичко е кръв, всичко е пот, без сълзи.

Работя дълго, много усърдно
и това ми харесва.

Когато работя усърдно,
когато съм задълбочена,

няма друго такова чувство.

За мен работата ми през цялото време
е като да строиш нация от нищото.

Тя включва да подготвиш войските.
Трябва да обрисуваш пейзажа.

Трябва да удариш по всички
тънки струни. Тя е като маратон.

Тя е да бъдеш Бионсе.

И всички тези неща
се случват през цялото време.

Обичам да работя.

Работата ми е творческа и механична,
изтощителна и оживяваща,

развеселяваща и обезпокоителна,
обективна и майчинска,

както и жестока и разсъдлива,

а това, което я прави
така хубава, е жуженето.

Нещо превключва в мен,
когато върша работата си добре.

В мозъка ми зазвучава жужене

и нараства ли нараства, и това жужене
звучи като голяма магистрала,

по която мога да карам безспир.

Много хора, на които опитвам
да обясня жуженето,

правят предположение, че говоря за писане,

за това, че писането ми носи радост.

И не ме разбирайте погрешно, носи ми.

Но жуженето -

чак когато започнах да правя телевизия,

когато започнах да работя,
да работя и да изграждам,

да градя и да творя,
и да си сътруднича с други,

открих това нещо - всеобщото
вълнение, адреналина, жуженето.

Жуженето е много повече от писане.

Жуженето е действие и дейност.
Жуженето е наркотик.

Жуженето е музика.
Жуженето е светлина и въздух.

Жуженето е шепотът на Господ
директно в ухото ми.

А когато чувате такова жужене,

и да искате, не можете
да не се стремите към величие.

Това чувство, не можете да не се стремите
към величие, каквато и да е цената.

Това е то, жуженето.

Или може би се нарича работохолизъм.

(Смях)

Може би се нарича гениалност.

Може би се нарича его.

Може би се нарича страх от провал.

Не знам.

Само знам, че аз
не съм създадена за провал,

както и че обичам жуженето.

Само знам, че искам
да ви кажа, че аз съм титан,

и знам, че не искам да се съмнявам в това.

Но ето какво:

колкото по-успешна ставам,

колкото повече сериали, повече епизоди,
колкото повече бариери са прескочени,

толкова повече работа има за вършене,

толкова повече топки са хвърлени,

толкова повече очи са в мен,
повече история се пише,

толкова повече очаквания има към мен.

Колкото повече работя, за да съм успешна,

толкова повече се налага да работя.

И какво казах за работата?

Обичам да работя, нали?

Нацията, която строя,
маратона, който бягам,

войските, пейзажа,
тънките струни, жуженето,

жуженето, жуженето.

Това жужене ми харесва.
Обичам това жужене.

Нуждая се от това жужене.
Това жужене съм самата аз.

Нищо друго освен жуженето ли съм аз?

И тогава жуженето спря.

Претоварена, напълно употребена,

прегоряла, изчерпана.

Жуженето спря.

Сега, моите три дъщери
са свикнали с истината,

че тяхната майка е сам, работещ титан.

Харпър казва на хората:

"Майка ми няма да дойде, но може
да пуснете съобщение на бавачката ми."

А Емърсън казва: "Миличка, напоследък
ми се е приискало да посетя Шондаландия."

Те са деца на титан.

Те са бебета-титани.

Те бяха на 12, 3 и 1,
когато жуженето спря.

Жуженето на машината заглъхна.

Спрях да обичам да работя.
Не можех да рестартирам машината.

Жуженето не искаше да се завърне.

Моето жужене беше повредено.

Правех абсолютно същите неща, които винаги
съм правила, същата титанична работа,

15-часови работни дни,
работа през целите уикенди,

без съжаления, без поражения -
един титан не спи, никога не се предава,

изпълнени сърца, ясен поглед,
ала-бала, каквото там прави.

Но нямаше жужене.

Вътре в мен беше тишина.

Четири предавания, 70 часа телевизия,
три сериала в паралелна продукция,

понякога четири.

Четири предавания, 70 часа телевизия,
три сериала в паралелна продукция...

бях перфектното олицетворение на титан.

Бях титан, който можеш да заведеш
вкъщи и да запознаеш с майка си.

Всички цветове си бяха същите,
а аз вече не се забавлявах.

А това беше животът ми.

Това бе всичко, което правех.

Аз бях жуженето
и жуженето беше мен самата.

Така че как постъпваш,
когато нещото, което правиш,

работата, която обичаш,
започне да има вкус на прах?

Сега, знам, че има някой, който си мисли:

"Изплачете порой сълзи,
глупава госпожо, писателка-титан."

(Смях)

Но ти просто знаеш, наистина,

ако твориш, ако работиш,
ако обичаш това, което правиш,

да си учител, да си банкер,
да си майка, да си художник,

да си Бил Гейтс,

дори просто да обичаш друг човек,
а това ти носи жужене,

ако познаваш жуженето,

ако знаеш какво е усещането от жуженето,
ако си бил там и го познаваш,

когато жуженето спре, кой си ти?

Какво си ти?

Какво съм аз?

Все още ли съм титан?

Ако песента на сърцето ми спре,
мога ли да оцелея в тишина?

А после моята южняшка
сервитьорка ми задава въпрос.

На вратата съм и излизам,
закъснявам, а тя казва:

"Мамо, искаш ли да си играем?"

И аз съм на път да кажа "Не",
когато осъзнавам две неща.

Първо, трябва да казвам "Да" на всичко,

и второ, моята южняшка сервитьорка
не ме нарече "миличка".

Тя вече не нарича никого "миличък".

Кога стана това?

Изпускам го, бидейки титан,
оплаквайки жуженето си,

а ето я нея, променя се
точно пред очите ми.

И така, тя казва:
"Мамо, искаш ли да играем?"

И аз отвръщам: "Да."

В това няма нищо специално.

Играем си малко, сестрите ѝ
се присъединяват към нас,

и има много смях,

аз правя драматичен прочит на пасажи
от книгата "На всеки му се налага да ака".

Нищо необичайно.

(Смях)

И все пак е забележително,

защото насред моята болка и моята паника,

насред моята бездомност и безжужност,

нямам какво друго да правя,
освен да обръщам внимание.

Фокусирам се.

Застинала съм.

Нацията, която строя,
маратонът който бягам,

войските, пейзажът,
тънките струни не съществуват.

Всичко, което съществува,
са лепкави пръсти

и влажни целувки,
и малки гласчета, и пастели,

и онази песен за слагането на край

на каквото и да е това, което момичето
от Замръзналото кралство, трябва да спре.

(Смях)

Всичко е само мир и непринуденост.

Въздухът е толкова разреден на това място
за мен, че почти не успявам да дишам.

Едва мога да повярвам, че дишам.

Играта е обратното на работата.

И аз съм щастлива.

Нещо в мен се отпуска.

Врата вътре в мозъка ми
се отваря със замах

и прилив на енергия нахлува.

Не става мигновено,
но се случва, наистина се случва.

Усещам го.

Едно малко жужене пропълзява обратно.

Не с пълна сила, почти не се чува,

тихо е, трябва да стоя съвсем
неподвижно, за да го чуя, но е там.

Не Жуженето, но все пак жужене.

И сега имам усещането, че съм познала
едно наистина вълшебно тайнство.

Е, хайде да не се отвличаме.

То е просто любов. Това е всичко.

Няма магия. Няма тайна.
Това е просто любов.

Просто нещо, което сме забравили.

Жуженето, работното жужене,
жуженето на титана,

това е само заместител.

Ако трябва да ви питам коя съм аз,

ако трябва да ви казвам коя съм аз,

ако описвам себе си в контекста на сериали

и часове телевизия,
и колко корав е глобалният ми мозък,

значи съм забравила
какво е истинското жужене.

Жуженето не е сила и жуженето не е нещо,
свързано конкретно с работата.

Жуженето е нещо,
свързано пряко с радостта.

Истинското жужене
е свързано пряко с любовта.

Жуженето е протичащото електричество,
когато сме ентусиазирани от живота.

Истинското жужене
е увереност и спокойствие.

Истинското жужене игнорира
онзи зорък поглед на историята

и топките във въздуха,
и очакванията, и напрежението.

Истинското жужене е чудато и самобитно.

Истинското жужене
е шепотът на Господ в ухото ми,

но може би Господ
ми е шептял неправилните думи,

защото всеки един от боговете
ми казваше, че аз съм титанът?

Всичко това е само любов.

Никой от нас не би отказал
малко повече любов,

много повече любов.

Всеки път, щом едно от децата ми
ме помоли да играем,

аз ще казвам "Да".

Правя го твърдо правило по една причина:

да си дам позволението,

да се освободя от всичката тази
моя работохолическа вина.

Това е закон, така че нямам избор,

аз просто нямам избор,

не ако искам да усетя жуженето отново.

Иска ми се да беше така лесно,

но аз не съм добра в игрите.

Не обичам да играя.

Не се интересувам от това така,
както се интересувам от работата си.

Истината е невероятно смиряваща
и унизителна за признаване.

Не обичам да играя.

Работя постоянно, защото обичам да работя.

Да работя ми харесва повече
от това да си стоя вкъщи.

Изправянето пред този факт
е нещо изключително трудно,

защото какъв трябва да си, че да обичаш
да работиш повече от това да си си у дома.

Ами, трябва да си мен.

Искам да кажа, нека бъдем честни,
аз наричам себе си титан.

Явно е, че имам проблеми.

(Смях)

И един от тези проблеми не е,
че съм прекалено спокойна.

(Смях)

Тичаме из двора, нагоре-надолу
и нагоре-надолу.

Правим си 30-секундни танцови забави.

Пеем песни от филмчета. Играем с топки.

Духам балончета, а те ги пукат.

И се чувствам вдървена и не на себе си,
и объркана през повечето време.

През цялото време посягам за телефона си.

Но няма проблем.

Моите малки човечета ми показват как да
живея и жуженето на Вселената ме изпълва.

Играя и играя,
докато не започна да се чудя

защо въобще някога спираме да играем.

Вие също можете да го направите,

казвайте "Да" всеки път,
щом детето ви поиска да играете.

Мислите ли, че може би
съм идиот в диамантени обувки?

Прави сте, но все пак
можете да направите това.

Имате време.

Знаете ли защо? Защото
не сте Риана, не сте и мъпет.

Детето ви не ви смята
за толкова интересни.

(Смях)

Имате нужда само от 15 минути.

Моите дву- и четиригодишни
винаги искат да играят с мен само

за около 15 минути и нещо,

след което решават,
че им се прави нещо друго.

Това са страхотни 15 минути,
но са 15 минути.

Ако не съм калинка или бонбон,
аз ставам невидима след 15 минути.

(Смях)

А с моето 13-годишно дете - успея ли да
накарам 13-годишен да разговаря 15 минути,

аз съм Родител на годината.

(Смях)

15 минути е всичко, от което се нуждаете.

Абсолютно мога да отделя 15 минути
непрекъсвано време през най-лошия си ден.

Непрекъсвано е ключът.

Без телефон, без пране, без нищо друго.

Водите заети животи.
Трябва да сложите вечеря на масата.

Трябва да ги накарате да влязат в банята.
Но можете да отделите 15 минути.

Моите деца са щастливото
ми място, те са моя свят,

но не е нужно това да са децата ви,

горивото, което захранва жуженето ви,

мястото, където животът
е по-скоро хубав, отколкото не.

Не става въпрос за игри с деца,

става въпрос за радостта.

Става въпрос за играта като цяло.

Дайте си тези 15 минути.

Открийте какво ви кара
да се чувствате добре.

Просто го открийте
и после играйте на тази арена.

Аз не съм перфектна - всъщност се провалям
толкова често, колкото и успявам,

да се виждам с приятели, да чета книги,
да се взирам в пространството.

"Искаш ли да поиграем?" се превръща
в кратък път да поглезя себе си

по начини, от които се бях отказала около
времето на стартиране на първия ми сериал,

точно около времето,
когато станах "титан-в-обучение",

точно когато започнах състезание
със себе си в откриване на нови начини.

15 минути? Какво лошо може да има
да дам на себе си цялото си внимание

за 15 минути?

Оказва се, че нищо?

Самият акт на това да не работя направи
завръщането на жуженето възможно,

сякаш машината на жуженето можеше
да презареди, само докато ме няма.

Работата не работи без игра.

Иска се малко време,
но след няколко месеца

един ден шлюзовете се вдигат

и то потича стремглаво,
а аз намирам себе си стояща насред офиса,

изпълнена с непозната мелодия,
разбуждаща вълнение вътре в мен

и около мен, то ми изпраща връхлитащи идеи

и пътят на жуженето е отворен
и аз мога да карам по него, и да карам,

и отново обичам да работя.

Но сега вече харесвам това жужене,
но не обичам това жужене.

Нямам нужда от това жужене.

Аз не съм това жужене.
Това жужене не е моята същност,

вече не.

Аз съм балони и лепкави пръстчета,
и вечери около масата с приятели.

Аз съм този тип жужене.

Животът е жужене.

Любовта е жужене.

Жуженето на работата все още е част
от мен, но вече е само част,

и съм толкова благодарна.

Въобще не ме интересува дали ще съм титан,

защото никога до сега не съм виждала
титан да играе на Разбий портите.

Казах "Да" на по-малко работа и повече
игра и някак пак се справям с всичко.

Мозъкът ми все още е глобален.
Лагерните ми огньове все така горят.

Колкото повече играя, ставам по-щастлива,
и толкова по-щастливи са децата ми.

Колкото повече играя, толкова повече
се чувствам като добра майка.

Колкото повече играя, толкова повече
умът ми се освобождава.

Колкото повече играя,
толкова по-добре работя.

Колкото повече играя,
толкова по-осезаемо става жуженето,

нацията, която строя,
маратонът, който бягам,

войските, пейзажът,
тънките струни, жуженето, жуженето,

другото жужене, истинското жужене,

жуженето на живота.

Колкото повече усещам това жужене,

толкова повече това странно,
трептящо, разбулено,

нетренирано, чисто ново,

живо, не-титанично мен се появява.

Колкото повече усещам това жужене,
толкова повече знам коя съм.

Аз съм писател, измислям неща, фантазирам.

Тази част от работата,
това е да изживяваш мечтата.

Това е мечтаното на работата.

Защото една мечтана работа
би трябвало да бъде малко мечтателна.

Казах "Да" на по-малко
работа и повече игра.

Титаните не е необходимо да го правят.

Искате ли да поиграем?

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)