Корупцията | Христо Иванов | TEDxPlovdiv

Corruption, issues and fears.

Христо Иванов е български политик, юрист, министър на правосъдието, както и служебен заместник министър-председател от август до ноември 2014 г. Завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Специализира във Fulbright/Hubert Humphrey Fellowship Program, Washington College of Law, във Вашингтон, САЩ, в областта на правото на национална сигурност и процедурите по съдебни назначения в САЩ.
Работил е като координатор на проекти в областта на законодателната и съдебната реформи в рамките на Инициатива за Върховенство на закона на Американската асоциация на юристите. Бил е програмен директор на Фондация „Български институт за правни инициативи“, където е ръководил проекти в областта на съдебната реформа, предотвратяване на корупцията и утвърждаване на върховенството на закона.

This talk was given at a TEDx event using the TED conference format but independently organized by a local community. Learn more at https://www.ted.com/tedx

Често пъти,
когато говорим

за мафия и олигархия
като конкретни явления,

ние пропускаме една друга част
от картината,

за която ми се иска днес
да кажа някои наблюдения.

Тази друга част от картината
всъщност е по-важната част.

Това е средата,
която прави възможно

съществуването
на организираната корупция,

на нашия корупционен модел
на управление,

който е специфичен
за България.

На нашата мафия,
на нашата олигархия.

Вероятно
една от най-трайните и вредни следи

и ефекти
от комунистическия режим

беше,
че остави обществото ни

като цяло
с критично ниски нива

на социален капитал.

Социален капитал означава...

или аз ще го използвам
в смисъл...

Всички онези колективни умения
на хората да се организират,

да си поставят заедно цели
и да реализират,

да формират връзки на доверие,
да налагат правила,

да прилагат критерии,
да налагат меритократичен принцип

на селекция
на хора,

тоест позитивна селекция
на база

на обективните им възможности.

Липсата на този социален капитал
всъщност е ключовият елемент,

който позволява
на онези мрежи

дали криминални
дали свързани

с тайни служби,
с различни репресивни ограни

или органи
на комунистическия режим

да имат драстично по-високи нива
на социален капитал.

Техния може да го наричаме
антисоциален капитал.

И всъщност успешно да организират,
поддържат и репродуцират това,

което наричаме корупционен модел
и което е съвсем реално.

Човек, живеейки в България,
лесно може да забележи,

че всъщност доста често
на обществената сцена виждаме хора,

за които правилата не важат;

...които познават всички,

на които всички правят услуги

и те могат да направят всяка услуга;

...които са свързани често пъти
с бившите тайни служби,

за които няма нито
политически разделителни линии,

нито разделение
на властите,

нито закон,
нито санкция,

нито прокуратура,
нито съд.

Тези хора всъщност са носителите на това,
което аз наричам "корупционен модел",

това което днес..

...за целите
на това,

което казвам пред вас
бих нарекъл "антисоциален капитал".

Те са представители
на една субкултура,

можем да я наречем
"корупционна" субкултура,

тоест социални мрежи
и социална територия,

за която важат други правила.

За да не давам примери
с неща,

които се случват
и в Пловдив тези дни

и хора
които тези дни

са под общественото внимание

ще дам пример
с една госпожа,

която в първите дни,
след като станах министър

на правосъдието,
се опитахме да изведем

от апартамент,
собственост на министерството.

Тя отказа.
Установихме, че тя е сменяла

различни държавни служби
и апартамента винаги я е следвал.

Прехвърлял се е от баланса
на различните институции.

Когато настояхме да напусне
този апартамент,

започнаха да ми се обаждат всякакви хора.

Бивши към онзи момент,
настоящи към онзи момент,

бъдещи към сегашния момент министри.

Бивши,настоящи
и бъдещи депутати,

журналисти,
които ме съветваха бащински

и майчински
защо ми трябва още да се тикам

в устата
на Пеевската машина.

Най-накрая се обади майка ми.

Тази госпожа
беше успяла

да стигне
до нея

и да я убеди,
че аз някакси я изхвърлям

на улицата.

Всъщност, тя притежаваше два апартамента
в София,

и според мен
абсолютно не й беше необходимо

това жилище.

Накрая въпросът беше поставен
в една парламентарна комисия

и там депутати
от всички парламентарни сили,

коментираха как тази жена
толкова услуги е правила,

че тя заслужава
не просто да остане да живее

под наем
в това жилище,

а и да внесем
за поправки

в закона
и то да стане нейна собственост.

Това е истинското лице
на тази субкултура.

Хората, които са правили услуги
на всеки

в държавната власт
и всеки иска да им направи услуги,

няма значение
от коя партия са,

няма значение
какъв е законът.

Тяхната дейност
и тези мрежи са успели да доведат нещата до там,

че всъщност ние да имаме бутафория,
вместо институции.

Конституцията,
разделението на властите,

демокрацията, изборите
...всичко това постепенно се превръща

в бутафория,
изпразва се от съдържание

и се налагат техните правила -
техният обществен договор,

тяхната етика.

Налага се отрицателната селекция.
Налага се това,

че тези институции се подменят,
а тяхното значение не.

Те не произвеждат това,
за което са направени,

просто някакви хора се прехранват
около тях.

Взели са ги
като на концесия.

И тук големият въпрос,
който стои пред нас е

Как може да се справим
с това?

Толкова ли са силни те?

Имаше един виц
за един чужденец,

който попитал българина

"Как ще се оправите?"

И българинът казал:

"Има два начина.
Единият - нормалният,

другият - чудесният."

И чужденецът казал:
"Кой е нормалният?"

И българинът казал:
"Ами нормалният е да дойде чужда сила

да тури ред
или да се яви месия,

или да стане революция"

И той казал:

"Това е нормалният,
а чудесният кой е?"

"Е, чудесният е да го направим сами,
разбира се."

Искам да поговоря
за чудесния.

Чудесният понеже е чудесен
изисква нещо,

което ще нарека "идиотия".

Ще ви припомня,
че....

за тези,
които може би не се сещат,

в античността
идиот е човек,

който отказва да се занимава
с обществени дела.

Ние имаме
и трърде често показваме тази

класическа идиотия.

Отказваме да се занимаваме
с делата

на обществото.

Вместо нея аз бих се застъпил
за една осъзната

или съзнателна идиотия.

Онази воля,
устойчиво и постоянно,

да се държим така все едно,
че правилата важат.

Да се държим така все едно
има институции.

Да се държим така все едно
демокрацията работи.

Ако достатъчно хора,
достатъчно упорито правят това нещо,

тя ще заработи.

Правилата ще се превърнат
в правила.

Аз съм на сцената
на театър

и понеже стана дума
за античното понятие "идиот",

нека използвам едно друго понятие.

Демокрацията в някакъв смисъл е драма.

А драмата е тайнство.

Била е в античността поне.

Когато хората
в залата гледат това,

което се показва
на сцената,

вярвайки в него,
убеждавайки се в него,

те го превръщата
в реалност.

Всъщност, всеки в театъра
го е изживявал това нещо.

Това Аристотел нарича "катарзис".
Очистване.

Когато разбираш,
че това наистина е реалност,

наистина това е истината.

Тези ценности,
тези каузи,

за които се борят античните герои
наистина си струват.

Ако достатъчно хора
от нас настояват,

не се отказват,
държат се като осъзнати идиоти,

ако искате да се върна
към това понятие,

тя ще заработи - нашата демокрация.
Нашите правила ще заработят.

Нашите институции ще се превърнат
в това,

в което трябва.

Добрата новина тук е,
че това се случва.

Аз винаги,
когато...

...се принуждавам да се държа
като осъзнат идиот,

да продължаваме да пускаме
някакви позиции

или да настояваме
за някаква отговорност,

въпреки че е ясно,
че никой не иска това да се случи,

се сещам за съдии,
които познавам.

Хора, които въпреки цялата корупция,
въпреки цялата антиселекция,

която има
в българския съд,

не се отказаха
и не се отказват да се борят

за това да има закон,
да има справедливост,

да има правила.

Те стигнаха дотам
да излязат няколко пъти

на протест
с тогите си.

Това не се е случвало
в нито една европейска страна.

И това е причина да се гордея,
че съм българин.

И ние трябва да се гордеем
с тях.

Но това не се случва само
в съда.

Това се случва
и в други съсловия.

Случва се сред лекари,
случва се сред архитекти

и т.н.

Проблемът е,
че околните не винаги ги подкрепят.

Проблемът е,
че околните твърде лесно махат с ръка.

Твърде лесно казват:
"И тия са като ония.

Вие сте просто две групи,
които се борят за власт.

Стани ти,
за да седна аз."

Колко пъти сме го чували
това нещо.

Днес ми се иска да кажа,
че ако искаме да стане това чудо,

ако искаме да заработи демокрацията,
просто трябва всеки път да си припомняме,

че не бива да се отказваме толкова лесно,

че трябва да продължим да настояваме.

Добрата новина тук е,
че смелостта е заразна.

Наистина е заразна.

Когато хората виждат,
че някой успява да се изправи

пред страха
и да се опълчи.

В тази страна има много страх.
Това също мисля,

че е наследство
от комунистическия режим.

Ние често пъти дори не го забелязваме.

Около себе си,
в поведението на хората,

в своето поведение.

Аз мога да припомня нещо,
което ми се случи на мен самия.

Като "Министър на правосъдието
и председателството

на Висшия съдебен съвет",
в един момент си дадох сметка,

че в тази зала мирише
на нещо много силно.

Миризма, която дори не долавях
съвсем ясно

и не можех да дам името ѝ.
Постепенно си давах сметка,

че тя се казва "страх".
Той мирише.

И го има много
в нашата обществена среда,

в нашия обществен живот.

Там, където се упражнява властта.
Там, където се упражнява онази

извратена открадната власт.

Нашата възможност е да се подкрепяме
един друг

и да се изправяме
срещу този страх.

Да му отказваме въздействието,
което е заразно.

Просто трябва да го правим.

Има и лоша новина,
която обаче също мисля,

че ще бъде
за добре.

Лошата новина е,
че България повече не може да разчита

на нормалния начин
да дойде някой от вън,

да си внесем държавност,
правила, ред

законност от Брюксел.
Някой от вън да дойде.

Ако ние тук не поискаме
да имаме държавност,

правила, демокрация,
ред...

...Меркел няма да го поиска
вместо нас.

Нито, който и да изберат
във Франция

за президент днеска,
няма да по поиска за нас.

Осъзнаването на тази решителност
на момента,

който е пред нас,

за нашето поколение особено,

трябва също да ни подтикне
към тези действия,

актове на упорито,
последователно, осъзнато идиотстване.

Да настояваме правилата да се прилагат.
Да настояваме институциите да работят.

Спомням си...

...1989 година се събираше една подписка
на Кристал,

това бяха най-ранните етапи
на екологично движение

в България,

и дойде една жена
и каза:

"Аз няма да се подписвам
в тази подписка,

но когато дойде моментът
с автоматите,

се обадете."

Смеем се.
Смешно звучи.

Но трябва да ви кажа,
че всеки,

който си отвори Фейсбук

в рамките на един ден,
ще види някой да казва нещо такова.

"Стига глупости,
с избори не става.

Не става с настояване
да се прилагат правилата.

Не става с писане
на писма.

Не става с търсене
на отговорност.

Кръв трябва да се лее.
Революция трябва да става"

Това също е форма
на страх.

Това също е форма
на отказване да се настоява,

да вярваш,
че има демокрация

и че тя трябва да заработи.
И един ден като един Пинокио

от бутафорна дървена кукла
да се превърне в реално същество,

в реално политическо тяло.

Това се е случвало
и може да се случи

в България.
Искам да ви оставя тази своя увереност.

Искам да ви оставя и една велика фраза,
с която започваше

филмът "Жертвоприношение"

"Ако човек всеки ден
настоятелно прави едно и също нещо,

той променя света."

Ако ние отказваме да сме пасивни,
ако ние отказваме да

...плуваме

в този страх

Ако ние се отказваме

...толкова лесно да си оказваме доверие
един на друг

да не си вярваме.

Ако ние отказваме да се подкрепяме
един друг,

тоест отказваме да продължаваме
да не се подкрепяме,

лека полека
ще наложим своя социален капитал

своята култура,
своя обществен договор

и тогава просто няма да има място,
в което да съществува

корупционен модел - мафията
и олигархията.

Просто няма да има къде.

Това е, което мисля,

че трябва да свършим заедно.

И съм абсолютно уверен,
че можем да го направим.

Благодаря ви!